Старият монах стоеше с лице към олтара, навел глава, и устните му шаваха, докато рецитираше песните си към Небесата, стиснал ръце с омотана около китките му броеница от черни мъниста. Не обръщаше никакво внимание на брат ми, който стоеше наблизо, нито на младия монах, коленичил от лявата му страна. Зад момчето стоеше Обвар, сложил месестата си ръка под брадичката му и притиснал нож към гърлото му.
— Остана един — каза Келбранд на стария монах, а после изпръхтя весело и с леко раздразнение, когато не получи отговор. Напевите на монаха продължиха без прекъсване и той дори не трепна.
— Знам, че всичко това са преструвки — каза Келбранд. Приближи се и заговори тихо в ухото на стареца. — Усещам страха ти, омразата ти, отчаянието ти. В теб няма покой. — А това — той посочи към олтара — е само стар камък, изсечен в безсмислена абстрактна форма. Небесата са лъжа и искам да го кажеш.
Никакъв отговор, само същата неизменна поза и мърморените молитви.
— Както искаш. — Келбранд кимна на Обвар, който веднага преряза гърлото на младия монах с бързо движение на ножа.
Колкото и да ми се иска да запазя всякакво възхищение, което може да таиш към мен, уважаеми читателю, няма да те лъжа за действията си в онзи момент. Аз не извиках, за да възпра ръката на Обвар. Нито пък се втурнах към брат си с насълзени очи и разбито сърце, настоявайки за отговори и проклинайки го за жестокостта му. Не. Аз просто стоях и гледах как Обвар преряза гърлото на момчето, докато Келбранд изтегли сабята си и отсече главата на стареца от раменете му. Нямаше нужда да питам защо, понеже в онзи момент разбрах. Келбранд вече не играеше ролята на бог. Сега той беше бог, жив бог, който не би търпял да се кланят другиму. Той бе станал Мрачния меч и вече не беше моят брат.
Монасите не бяха единствените слуги на Небесата, умрели в този ден. Монахините от близкия манастир бяха постигнати от същата участ, както и всички граждани, отказали да отхвърлят онова, което сега се наричаше „голямата лъжа“. Когато убийствата свършиха, Келбранд заповяда на тулите да напуснат града и прати занаятчиите да разчистят бъркотията и да се погрижат за ранените. „Мрачния меч не идва като завоевател — повтаряха те, докато поправяха покриви и шиеха порезни рани. — А като спасител. Идва да строши веригите ви. Няма вече да страдате под алчността на Търговския крал.“
Може би в резултат на многото жертви — цяла една пета от населението на града по моя сметка — намерих само един човек с Божествената кръв в Лешун-Хо. Когато докладвах на Келбранд за безплодното си търсене, той ми предложи да проверя в магистратската тъмница. Намерих жената окована в една килия, облечена в дрипи и покрита с мръсотия, която обаче не успяваше да скрие красотата ѝ. Тъмничарят, някак си избегнал касапницата, отнела живота на другите обществени служители, я нарече „най-злата вещица“ и отказа да се приближи до нея дори когато го заплаших с екзекуция.
Когато пристъпих към решетката, жената бавно надигна оцапаното си лице и премигна с очи, които бяха едновременно пълни с разбиране и пламтящи от лудост. „Ти мислиш, че брат ти не е наистина бог“, каза гласът ѝ в ума ми и това ме накара да залитна уплашено назад. Жената стана и се приближи до решетката, застана с очакване край ключалката и се усмихна, докато без никакво усилие вкарваше нова мисъл в главата ми. „Грешиш.“
Така и не разбрах истинския ѝ произход, макар че тя разправяше множество истории за благородно потекло и изгнание заради дарбата ѝ. Тези истории се меняха според прищевките ѝ; в един ден тя беше дъщеря на генерал, на следващия — на търговец. Майка ѝ била известна куртизанка на Търговския крал на Просветеното кралство или пък дева-воин от Опаловите острови. Не мога да смятам тези приказки за лъжи, защото подозирам, че тя вярваше в тях, докато се откъсваха от устните ѝ, но всяка история, която разказваше, неизбежно заглъхваше в объркано ломотене и бе забравяна скоро след това. По тази причина истинското ѝ име ще остане загубено за вековете, но Келбранд я кръсти Дишона, което означава Тревна змия на стария език. Тя обаче като че ли никога не го намираше за обидно, защото поглъщаше всяка дума на брат ми с цялата преданост на новородено кутре към майка му. Мисля, че Дишона бе първата, която боготвореше Мрачния меч от любов, а не от страх.
— Тя е луда — казах му няколко дни по-късно. Яздехме на юг с малък ескорт, защото Келбранд искаше да разузнае подходите към хълмистите земи, които бележеха границата. — И дарбата ѝ е… извънредно смущаваща.