— Но забелязала ли си, че тя я използва пестеливо? — отвърна той. — Умът ѝ може да е увреден, но в него остава някаква предпазливост, да не споменаваме лукавство. Все полезни качества, не мислиш ли?
Спряхме на билото на едно възвишение, откъдето се разкриваше гледка към широка река, криволичеща през равнината, и хълмовете към един замъглен назъбен конус на хоризонта.
— Кешин-Хо — каза Келбранд. — Ключът за Достопочтеното кралство и всичко, което лежи отвъд него.
— Следващата ни цел? — попитах, мъчейки се да потуша безпокойството, което се надигна в мен при тази мисъл. Келбранд обаче или не го забеляза, или го сметна за маловажно.
— Още не сме достатъчно силни — каза той. — Другите градове по границата са по-лесна плячка, да не говорим, че ще ни осигурят нови последователи.
— Те трябва да са живи, за да те боготворят.
— И ще останат живи, в по-голямата си част. За да успее нашата мисия, скъпа сестричке, ми е нужна армия от вярващи, не прости войници; армия от хора, спасени пред взора на Мрачния меч.
Ако не бе онова влудяващо знание в погледа му, бих си помислила, че това е старият Келбранд, позволил божествената му маска да се смъкне за миг, за да сподели увереността си с единствения човек, на когото може наистина да вярва. „Това сега е маската“, осъзнах аз и отвърнах на язвителното му хилене с насилена усмивка.
— Знаеш ли — продължи Келбранд, вперил поглед в далечния град, — че нашите агенти ми казват, че губернаторът на Кешин-Хо притежавал две основни черти: голяма амбиция и отчаяна самота. Струва ми се, че с помощта на Дишона ще можем да го избавим и от двете.
Същата нощ за първи път от детинство плаках. Бях разпънала палатката си встрани от моето семейство от Надарени, като им казах, че имам нужда да остана сама. Те предположиха, че възнамерявам да потъна в Истинския сън, но истината бе, че изпитвах непреодолима нужда да се отдам на мъката си, поне за една нощ. Сълзите ми се лееха свободно и аз заглушавах хлиповете си с обшития с вълча кожа ръб на наметалото си, защото се страхувах, че могат да привлекат вниманието на Келбранд.
„Дали той знае? — питах се отново и отново. — Дали знае, че го виждам, че виждам онова, което другите не могат?“ Струваше ми се невероятно той да е пропуснал да забележи отчаянието ми, което повдигаше въпроса защо не ме е отпратил… или убил.
„Никога не би го направил.“ Знаех го със същата сигурност, с която знаех, че Келбранд вече не е моят брат. Каквито и промени да бяха настъпили у него с докосването до камъка, способността да убие сестра си не беше сред тях. Зрънцето на нашата обич оставаше цяло, но дали щеше да оцелее от всичко, което ни предстоеше?
Накрая сълзите пресъхнаха и останах да лежа на постелките си изтощена, с ум, бушуващ от безброй въпроси без отговор. Обикновено черната завеса се спускаше само когато умът ми е съвършено спокоен, но тази нощ се спусна, когато той достигна върха на отчаянието. Светът изчезна и се разгърна Истинският сън, кожата ми настръхна от непознатото усещане за студен бриз, придружен от топла слънчева светлина. Премигнах и веднага се олюлях, а стомахът ми се преобърна при гледката, появила се пред мен.
„Планини, толкова много, толкова високи.“ Бях прекарала целия си живот в Желязната степ и бях само бегло запозната с височините, макар че бях зървала отдалеч крайбрежните върхове на запад. Но никога не бях виждала планини толкова отблизо, нито пък отгоре.
Като погледнах надолу, стомахът ми се разбунтува още по-силно и предизвиква замайване, което заплашваше да ме събори.
— Внимателно — каза ми един тих и приятен глас. Малки, но здрави ръце ме хванаха, докато възстанових равновесието си. Открих, че стоя срещу дребна жена с най-съвършено изваяното лице, което можех да си представя. Тя носеше фини роби от ярка, сложно извезана коприна, а косата ѝ бе събрана в елегантна прическа, отрупана с гребени и игли.
— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Реших, че е време да поговорим.
— За какво? — Намръщих се объркано, погледът ми отскочи от нея към планинския склон, а после към балкона, на който стояхме и който явно бе част от някаква по-голяма структура. — Коя си ти?
— Много, много отдавна майка ми ми даде име — каза тя. — Но то вече е изгубило значението си. В последно време ме наричат Нефритената принцеса. И имаме много неща, за които да си поговорим. Главно за брат ти и за един мъж, който той, струва ми се, нарича Крадеца на имена.