25.
Вейлин знаеше, че умирането не е като да потънеш в лек сън. Настъпването на смъртта неизбежно предизвиква болка и ужас, смъква самоизмамите за смелост и решителност и оставя само инстинкта за оцеляване, нуждата да се вкопчиш в живота.
„Миналия път беше по-лесно“, заключи той, когато нова вълна от агония премина през него. Зрението му показваше изменчива мъгла от плуващи черни облаци, които от време на време се разтваряха, за да му разкрият почти неразбираеми проблясъци от света на живите. Широка небесна синева, нашарена с облаци. Жилавата трева на Степта, докато усещаше как го вдигат и носят. После още плуващи облаци, още болка. Времето се разтегляше и свиваше в синхрон с различните агонии, които го разкъсваха, всеки отдих бе безценен кратък момент, преди дългите часове на болка да се върнат.
Чуваше гласове през обвилата го мъгла, които говореха на чу-шин, но изтормозеният му ум не можеше да преведе думите. Долавяше обаче противоречието в тези гласове, единият изпълнен с предпазливост, а другият — с неумолима решителност. Решителният глас бе този, който Вейлин разпозна, заедно с лицето, изплувало пред погледа му, когато облаците се разтвориха за един последен път — същото лице, което бе призовал в съзнанието си, след като ударът на Обвар го остави с изтичаща кръв.
Шерин не каза нищо. Нито пък му се усмихна окуражаващо. Изражението ѝ показваше сурова решителност, смекчена само леко от искрицата страх в очите ѝ. После облаците се затвориха отново и остана само болката, докато тя също не отслабна до малко гневно пламъче.
Събуди се от дъха на Дерка върху лицето си — гореща и неприятна струя, която го накара да се разкашля. За секунда се зачуди защо полезрението му е изпълнено с бавно отминаваща земя и трева, преди да осъзнае, че е преметнат през гърба на Дерка, вързан за седлото с въжета около китките и глезените му. Жребецът спря и продължи да върти глава, опитвайки се да гризне Вейлин по лицето, или като проява на привързаност, или, по-вероятно, защото някак си разбираше колко дразнещо е това.
— Разкарай се, проклета кранто — изстена Вейлин и дръпна лицето си далеч от муцуната на коня.
— Спрете, той се събуди!
Вейлин изви шия и видя как Шерин подкара понито си към него. Слезе и бързо преряза въжетата му с малък нож и Вейлин се плъзна от седлото. За своя изненада не залитна, когато ботушите му срещнаха земята: очакваната слабост в краката му явно я нямаше. Освен това не усети и болка. Нещо повече, откри, че е изпълнен с освежаваща жизненост. Засмя се, усетил степния вятър върху кожата си, вдигна лице и се усмихна, когато слънчевата светлина го окъпа. Усмивката му обаче помръкна, когато сведе глава и зърна предпазливия поглед на Шерин. Очите ѝ изглеждаха хлътнали, което го нямаше преди, а лицето ѝ бе бледо и напрегнато и напомняше за човек, възстановил се от скорошна болест.
Ръцете му посегнаха към ризата му, когато в ума му започна да расте едно подозрение. Той разтвори плата, за да разкрие раната, нанесена му от Обвар, но откри само бледа линия върху иначе гладката плът. „Дарбата на Плетача“, помисли си, спомнил си за лечението, което бе получил преди толкова много години в Разрушения град. Плетача бе най-могъщият надарен, когото бе виждал, дори преди да изцеди силата от Съюзника и да се погрижи всичките жертви в Освободителната война да не са били напразни. Плетача обаче го нямаше тук, нито пък Вейлин очакваше да го види отново.
— Какво си направила? — попита той Шерин.
На бледото ѝ лице се изписа кратка треперлива усмивка.
— Каквото трябваше.
— Не можем да се бавим — чу друг глас.
Вейлин се обърна и видя Луралин, яхнала бял кон. Зад нея яздеха мъжът и жената, които бе видял, когато пристигна за първи път при могилата, заедно с четирима други, всичките облечени в занаятчийски одежди. Като се огледа, той видя само празната степ, без никакъв помен от сталхасти.
— Дръж.
Вейлин хвана меча си, подхвърлен му от Луралин, и го препаса на гърба си.
— Как? — притисна той Шерин, но тя просто поклати глава и забърза обратно към понито си.
— Брат ми ще прати хиляда разузнавачи да кръстосват във всички посоки — каза Луралин. — Нямаме време.
Тя понечи да пришпори коня си, но спря, когато Вейлин посегна и хвана юздите.
— Трябва да знам — каза той. — Как го направи тя?
Луралин погледна към Шерин, която се качваше сковано на гърба на понито си. Лицето на сталхастката бе сурово, но Вейлин видя срама върху него.