— Докосна камъка — каза тя.
После дръпна юздите и ги изтръгна от хватката му.
— Трябва да яздим. — Пришпори коня си и препусна в галоп на запад, следвана от своите другари.
Луралин не разрешаваше почивка, само на всеки няколко часа слизаха от конете си и ги водеха за юздите. Яздиха цял ден и цяла нощ и спряха чак по пладне на другия ден, когато стана ясно, че някои от конете са пред припадък, както и повечето ездачи. Луралин не показваше признаци на умора, но спътниците ѝ се свлякоха от седлата и почти мигновено потънаха в сън.
— Това е предимството да си роден на седлото — каза тя, като слезе от коня близо до Вейлин. — Сталхастите спят на конски гръб, ако е нужно.
Погледът на Вейлин бе насочен към Шерин. След като няколко мили се бе влачила на опашката, тя спря понито си на пет-шест крачки от него и слезе бавно от седлото.
— Недей! — каза Луралин, когато Шерин отвърза сноп пръчки от багажа си и се приготви да накладе огън. — Димът се вижда от мили.
— Дарбата на брат ти вече му е съобщила къде сме — отбеляза Вейлин.
— Но не и на разузнавачите му — отвърна тя и хвърли към хоризонта поглед, пълен с опасения.
— Ако приемем, че няма да дойде лично.
Безпокойство пробяга по лицето ѝ.
— Това определено е възможно. Но все пак предпочитам да не рискувам.
Вейлин свали одеялото си, което бе вързано зад седлото на Дерка, отиде до Шерин, която вече седеше на земята, и го наметна на раменете ѝ. Тя кимна апатично в знак на благодарност, но не продума.
— Докоснала си го — каза той. — Това е глупаво.
— Тя се опита да ме спре. — Шерин хвърли поглед към Луралин, която в момента развиваше постелката си върху земята. — Но принцесата ми каза, че ще стане така. След всичките ѝ интриги се надявах това да е още една лъжа, но докато ти… умираше, разбрах, че това трябва да е било част от плановете ѝ през цялото време. Затова накарах Луралин да ме заведе до камъка и го докоснах. Налагаше се. Също както се налагаше принцесата да изпее песента си, а ти да се биеш с онова животно.
— Аз загубих — изтъкна Вейлин. Искаше му се да посегне и да я хване за ръката, но се въздържа. Дори като се имаше предвид какво бе рискувала, за да го спаси, Вейлин се съмняваше, че би позволила такава интимност. — В момента обаче ме тревожи какво си загубила ти — каза той. — Дарбите винаги си имат цена.
Тя вдигна ръце, завъртя ги и размърда пръстите си.
— Болка, предполагам. Излекуването ти болеше много и не ставаше въпрос само да сложа ръце върху раната и да я гледам как се затваря. Плътта ти трябваше да бъде изградена наново, кожата, мускулите, нервите и вените да бъдат сплетени заедно. Без познанията си, съмнявам се, че бих успяла. Докато я лекувах, аз сякаш я усещах, все едно раната беше част от мен. Това ме… изцеди.
— Съжалявам. Никога не съм искал…
Тя му махна да млъкне и поклати глава.
— Изцеряването не беше най-лошата част. Когато докоснах камъка, той… ме обсеби. — Лицето ѝ потъмня от объркан спомен. — Беше все едно ме дърпат през някаква врата, или по-скоро влачат. Бях отведена на друго място, където цари единствено хаос. Като буря от писъци, всеки от тях с различен глас. Мислех, че ще полудея, но после то се промени, доби форма. Видях…
Тя млъкна, затвори очи и потрепери. Вейлин не се опита да я разпитва, защото откри, че се страхува от онова, което може да му каже.
— Веднъж, преди години, когато пътувах до западния бряг — каза тя, все още със затворени очи, — имах късмета да зърна тигър. Стори ми се най-красивото създание, което ще видя някога. Бяла кожа на черни ивици, очи като опали. Взирахме се един в друг известно време, а после той ми се озъби и изчезна с подскоци в гората, и аз никога не го забравих. Ето какво видях, Вейлин. Целият вихрещ се хаос и бяс на онова място оформиха онзи тигър и онази гора. Струва ми се, че нещото, което се спотайва там, го измъкна от съзнанието ми и го направи реално. Защото то бе реално. Мястото зад камъка е също толкова реално като всичко друго на този свят.
— То дойде за мен, без да се зъби и да ръмжи, само душеше, вкусвайки аромата на моя ужас и почуда. Усещах глада му като бездънен кладенец и когато се осмелих да погледна в очите му, видях там разбиране. То знаеше каква съм, какво искам. И нямаше желание да ми го даде, просто искаше да утоли празнотата в себе си. После… — В гласа ѝ се промъкна объркване, заедно с лека нотка на веселие. — Като че ли надуши нещо, което не му хареса. Изръмжа и отстъпи. Тогава редом с глада му усетих омраза и страх. Някак си, по някакъв невъзможен шанс, наистина го бях накарала да се страхува.