— Осем пъти. Два пъти повече от всеки друг, както може да се очаква. Той никога не е могъл да устои на изкушението да засенчи чуждите постижения.
Вървяха през блатото цял ден и накрая спряха на едно островче — най-твърдата земя дотук. В центъра му растеше самотно дърво и тънките му клони се протягаха към мъгливото небе сякаш в напразна надежда да уловят слънчевата светлина.
— Килен, мисля, че можем да рискуваме да напалим огън — каза Луралин на брата близнак. — Погрижи се.
— Това няма ли да ни издаде на разузнавачите, господарке? — попита той, като се спогледа притеснено със сестра си.
— О, съмнявам се. И не ме наричай така.
Те свалиха съчките от багажа си, защото тук нямаше сухи дърва. Килен протегна ръка към купчината дърва и прати в нея огнена топка с размерите на яйце. Пламъкът прихвана веднага и породи топлина, която прогони влажния студ от блатния въздух.
Хапнаха сушено сърнешко, докато нощта се спускаше, за да забули всичко с непроницаема черна завеса. Когато свършиха да ядат, Луралин извади малък свитък и го подаде на Вейлин. Той го разви и видя елементарна карта, която чертаеше маршрут на запад през мочурливата земя към редица хълмове.
— На две мили по-нататък ще стигнете до друго дърво — каза Луралин. — Важно е да хванете пътя надясно. Придържайте се към отбелязания маршрут, докато не видите планина, издигаща се над мъглата. Насочете се право към нея и до мръкване ще стигнете хълмовете.
Ереса, дребничката жена, седнала до Луралин, се намръщи с дълбоко объркване, което постепенно се превърна в страх, докато смисълът на думите достигаше до нея.
— Искаш да кажеш да те оставим? — попита тя с крехък, задавен глас.
Луралин изобщо не я погледна, вперила неотклонно очи в пламъците на лагерния огън.
— Да — каза безизразно след малко.
Вариж, якият младеж от дясната ѝ страна, се изправи бавно и се взря в нея с искрено неверие.
— Не може да говориш сериозно…
— Мога. Трябва. — Тя вдиша тежко, отмести очи от огъня и изгледа другарите си един по един. — Вие ме следвате вече от години. Аз ви заповядвах, а вие се подчинявахте. Сега имам друга заповед за вас. Вървете с този човек. — Тя кимна към Вейлин. — Подчинявайте му се, както бихте се подчинявали на мен. Желанието ми е да отидете в Кешин-Хо и да направите всичко по силите си, за да устоите на атаката на брат ми, защото тя със сигурност предстои.
— Ами ти? — попита Вариж.
— Брат ми няма да ме нарани. Знаете го. Доведох ви дотук, за да осигуря бягството ви. Никога не съм се заблуждавала, че аз самата бих могла да избягам. Това е последната ми заповед за вас. На сутринта ще тръгнете с този човек и ще ме оставите тук.
— Ние никога не сме те следвали заради заповедите ти — каза Ереса.
— Не, следвахте ме, защото бяхте роби, бити и гладуващи, и благодарни и за най-малката добрина. Мислехте, че аз съм ви освободила. Не съм. Само защото не можехте да видите веригите, с които съм ви овързала, това не значеше, че те не са реални. Всичко беше фарс, всичко беше лъжа. Мрачния меч имаше нужда от вас за армията си, да противостоите на силата на жреците. Бяхте полезни, това е всичко.
— Ако това е всичко — каза Вариж, — защо ни пускаш да си вървим?
Вейлин видя как тя понечи да заговори, несъмнено с намерението да изрече още жлъчни лъжи, предназначени да ги накарат да я мразят, но думите замряха на езика ѝ. И той, и тя разбираха, че нищо, което каже, не може да откъсне тези хора от нея.
— Когато те дойдат — каза Луралин, — ще водят със себе си други Надарени, които наистина вярват в божествеността на брат ми.
— Тогава ще се бием с тях — отвърнаха близнаците със смущаващо единство в гласа и убеждението си.
— Както сме се били и преди — добави Ереса. — Стояхме заедно срещу армията на Търговския крал, както ти ни учи.
— Безнадеждно е! — извика Луралин и рязко се изправи. — Не разбирате ли? Те ще са прекалено много, сталхасти и Надарени. Прекалено много, за да можете да ги надвиете. — Обърна се към Вейлин с отчаяна молба в погледа. — Кажи им. Ти познаваш войната. Знаеш, че ако останем да се бием тук, това със сигурност ще е краят ни.
Вейлин присви устни и се огледа.
— Тук, да — каза той. — Това място е лошо за отбрана. Блатото ще затрудни враговете ни, без съмнение, но ще затрудни и нас. Толкова много Надарени, атакуващи се един друг на тясно парче земя, може да доведе само до катастрофа. — Вдигна картата, която му бе дала, и посочи едно място между хълмовете на запад. — Какво е това?
— Просто някаква руина — каза Луралин и присви озадачено очи към картата. — Народът ми я нарича Призрачните бараки. Някога там са живеели хора, работели в една медна мина в близките хълмове. Всички са станали жертва на някаква чума преди години. Костите им още осейват къщите.