Погледът на Вейлин се върна върху огъня и веждите му се сбърчиха, докато умът му се зае с познатата работа да формулира военна стратегия.
— Къщите дървени ли са? — попита той, като погледна към близнаците.
— Да — отвърна предпазливо Луралин.
— Тогава там ще се бием. — Вейлин стана и взе седлото на Дерка. — Можеш ли да ни изведеш от блатото в тъмното?
Луралин остана неподвижна за момент, взираше се в решителните лица на другарите си. После въздъхна и каза:
— Ако Килен и Джила са в състояние да осветяват пътя, да.
— Тогава да не се бавим. — Вейлин вдигна седлото на гърба на Дерка. — Остави го да гори — каза на Вариж, като го видя, че се готви да залее огъня с вода. — Не можеш да уловиш лисица, ако тя не следва миризмата.
Блатото ставаше все по-опасно, колкото по на запад отиваха, и с всяка следваща миля краката им затъваха все по-дълбоко в мочурливата земя. Близнаците вървяха начело с факли, направени от малкото останали им съчки, и понякога пращаха струи пламък напред, за да може Луралин да прецени курса им. Въпреки болезнено бавния им ход и внимателното насочване от страна на Луралин бе неизбежно блатото да се опита да вземе поне една жертва.
Джукар се отклони съвсем малко от пътя и след миг вече се мяташе, затънал до кръста във водата. По мехурчетата около борещата му се фигура и бързината, с която потъваше, беше ясно, че под него има плаващи пясъци.
— Въжета! — извика Вейлин и бързо откачи въжето от седлото на Дерка. Но беше прекалено късно — главата на Джукар се скри под мазната чернота на водата, докато дългите му ръце се размахваха бясно.
Силен плясък привлече погледа на Вейлин към края на колоната и той се обърна и видя един от конете да скача във водата. Шулан стоеше на брега, съвършено неподвижно, и се взираше в животното с пълна съсредоточеност. То заплува бързо към Джукар и хвана със зъби китката му точно преди тя да се скрие под водата. После се обърна и заплува към твърдата земя, като теглеше Джукар. Той се подаде над повърхността, кашлящ, и уви ръце около шията на коня, докато той го теглеше към сигурността. Щом се озоваха на една ръка разстояние от брега, Вейлин и другите измъкнаха и коня, и човека.
— Мисля — каза Вейлин, като видя как Шулан избърсва струйка кръв от носа си, — че ще ми е от голяма полза, ако съм наясно с дарбите на всеки от тази група.
Призори излязоха от блатото и всички, освен Вейлин бяха оклюмали от умора, докато се измъкваха от засмукващия мочур. Той им даде кратка почивка на полегатия склон, на който бяха излезли, и се взря към мъгливите дълбини на блатото, търсейки някаква следа от преследвачите им. Въпреки увереността на Луралин все още не бе видял сигурно доказателство, че брат ѝ е пратил хора подире им. Сега пак не виждаше нищо, само сиво-зелен сумрак, ненарушен от светлина на факли или човешки силуети.
— Те идват — каза Джукар. Лицето му бе посивяло от умора, но очите му бяха ясни и бдителни, докато оглеждаше блатото. — Усещам го.
— Твоята… песен ли ти го казва? — рискува да попита Вейлин. Макар че бе получил кратко описание на способностите им, истинската природа на умението на този мъж да проследява дивеч и да долавя опасност му бе описана съвсем смътно.
— Песен ли? — Джукар се намръщи. — Не. Усещам го. Като вятър по кожата си или като топлината на огън. Понякога е силно, понякога слабо. Днес — той погледна на Вейлин — е много силно.
— Знаеш ли колко са? На какво разстояние са?
— На половин ден езда по твърд терен, значи поне ден в този мочур. А колко са… — Високият мъж сви рамене. — Повече от неколцина, по-малко от армия.
Вейлин кимна към лъка, привързан към седлото на коня на Джукар.
— Колко добър си с това?
— Колкото всеки роб, заплашен от бичуване, ако го хванат да се упражнява. Но откакто Луралин ме прибра, задобрях.
— Ако можеш да улучиш мишена от петдесет крачки, това ще е достатъчно за целите ни.
Само след половин час почивка ги накара да яхнат отново конете и да последват Луралин, която пое по една пътека сред хълмовете. С напредването на деня пътеката ставаше все по-стръмна. Вейлин се тревожеше за състоянието на Шерин — виждаше колко е изнемощяла по оклюмалата ѝ глава и превитите рамене. Надяваше се, че това се дължи на зловонния въздух в блатата, а не на някакви остатъчни ефекти от дарбата ѝ или, още по-обезпокоително, някакво следствие от докосването на камъка.