Пътуването до селото, което Луралин бе нарекла Призрачните бараки, им отне ден и половина усърдна езда по каменистия планински терен. Когато то се появи пред очите им, Джукар съобщи, че преследвачите им вече са излезли от блатото и бързо скъсяват разстоянието до тях. Селото се състоеше от десетина къщи с различни размери, струпани в подножието на обърнат на юг склон. Бяха стари и повечето нямаха покриви, вратите им отдавна бяха изчезнали, а прозорците зееха. Точно както бе казала Луралин, във всяка къща имаше човешки скелети. Плътта им бе изгнила и костите блестяха изненадващо бели и чисти сред мрачните руини на бившите им домове.
— Стар и млад — отбеляза Шерин с трепване, докато двамата с Вейлин оглеждаха най-голямата къща. Тя бе единствената двуетажна постройка в селото, вероятно дом на селския старейшина или представителя на което там Търговско кралство бе основало това място. Шерин стоеше и гледаше два преплетени скелета в стая, която Вейлин предположи, че е била кухнята, ако се съдеше по ръждясалата желязна печка в ъгъла. И двата черепа, един голям и един малък, бяха склонени един към друг, а костите на ръцете им се припокриваха в пародия на прегръдка.
Шерин приклекна да огледа горната част на гръбнака на по-големия скелет и се намръщи.
— Червената ръка — каза след миг. — Или ужасно гибелна нейна разновидност. Инфекцията оставя на шийните кости белег с формата на пчелна пита, но никога не съм го виждала толкова ясно изразен.
— Има ли все още опасност? — попита Вейлин и в ума му изникнаха спомени за Линеш.
— Костите не съдържат чумата. — Устата на Шерин се изви леко; бе развеселена от уплахата му. — И двата са женски — каза замислено, като се обърна пак към прегърнатите скелети и плъзна ръка по челата им. — Може би майка и дъщеря? Болестта трябва да е погубила всички на това място за ден-два. Жалко, че нямам време да ги изследвам.
— Определено нямаш — увери я Вейлин. Бе малко успокоен от внезапно изчезналия мътен поглед в очите ѝ, които сега блестяха с познатия му специфичен интерес. Винаги му се бе струвало странно, че една толкова състрадателна жена е в същото време така очарована от смъртта и безбройните причини за нея.
— Луралин ми каза, че мината, в която са работели тези хора, е на няколкостотин крачки по-нататък — рече той. — По-добре ще е вие двете да се скриете там, докато всичко свърши.
— Не — Тя стана и поклати решително глава. — Тук може да има нужда от мен.
— Тъкмо това ме притеснява.
Тя отвърна на погледа му с един от своите, кротък, но в същото време неотстъпчив. Той тъкмо обмисляше явно неразумната, но изкусителна идея да ѝ върже ръцете и краката и да я занесе в мината, когато един вик отвън направи всякаква по-нататъшна дискусия излишна.
— Идват! — извика Джукар. — На не повече от час оттук са. И са много повече, отколкото си мислех.
26.
Вейлин се качи на горния етаж на къщата, огледа източните подстъпи към селото и преглътна една ругатня. Сталхастите се приближаваха в нишка по един, така че можеше относително лесно да прецени броя им, плъзгайки опитното си око от единия до другия край на колоната. Над сто воини с брони, а начело яздеха верните на Мрачния меч Надарени заедно с една мускулеста фигура с висок шлем с пера. Вейлин би могъл да го вземе за самия Келбранд, ако не беше яростта, с която воинът пришпорваше коня си нагоре по склона, като през цялото време подхвърляше ядосани призиви към следващите го.
„Бабукир — заключи Вейлин. — Още страда за счупения си нос.“ — Колко са? — подвикна му Луралин от улицата долу. Семейството ѝ бе струпано около нея в плътен защитен кръг.
— Прекалено много.
Вейлин слезе долу, изтегли меча си и очите му се плъзнаха по това село на мъртъвци; отбелязваше си наум всяко скривалище и сенчеста ниша.
— Не можем да ги надвием — призна той честно. — Но можем да ги забавим достатъчно, за да се измъкнем, а също така да избием Надарените сред тях, което се надявам да предотврати по-нататъшно преследване.
— Или може просто аз да отида и да им се предам — изтъкна Луралин. — Мога да се спазаря за свободното ви преминаване…
— Това е по-малкият ти брат — прекъсна я Вейлин. — Наистина ли мислиш, че можеш да се спазариш с него?
Тя въздъхна тежко и бавно поклати глава.
— Картата показва тясна пътека по планинския склон на няколко мили западно оттук — продължи Вейлин, обръщайки се към Вариж. — Заведи господарката си и лечителката там. Ако ние не дойдем до час, събори колкото можеш повече камъни, за да блокираш пътя.