— Аз няма да… — започна Шерин.
— Стига! — викна Вейлин. — Днес тук няма да има лекуване, само сражение. А аз не мога едновременно да се бия и да те наглеждам.
— Той е прав — обади се Луралин, гласът ѝ бе дрезгав от неохотно съгласие. Тя хвана Шерин за ръка и я задърпа към конете. Шерин се съпротивляваше за момент, взираше се във Вейлин със смесица от гняв и загриженост, преди да се остави да я издърпат. Качи се на понито си и препусна, без да погледне назад. Вариж и Луралин се забавиха за момент, за да вдигнат ръце към своите събратя Надарени.
— Не се бавете и секунда повече от необходимото — каза Луралин, преди да обърне коня си и да препусне. Вариж поспря, за да размени страдалчески поглед с Ереса, и за миг изглеждаше, че ще слезе от коня, но после тя поклати решително глава и посочи господарката им. Той кимна — лицето му беше пребледняло — и извъртя коня си, за да препусне след нея.
— Започнете от задния край на селото и се движете напред — каза Вейлин на близнаците. — Препуснете веднага, щом и последната къща пламне. Вятърът духа откъм хребета, така че ще прати дима в очите им и ще прикрие бягството ви. Шулан, настрой всеки кон, който видиш, срещу ездача му. Ереса, пази я жива, докато го прави. Джукар, вземи си лъка и ела с мен.
— А каква е нашата роля? — попита високият мъж, след като взе лъка и колчана си.
— Ти си бил следотърсач — каза Вейлин. — Днес си ловец и ще ловим Надарените — стига да можеш да ги намериш сред дима.
— Мога да ги намеря.
Ревът на лумнали пламъци привлече погледа на Вейлин към горния край на селото. Огънят гореше ярко в търбуха на двуетажната къща и скоро пламъците зализаха стените, за да погълнат горния етаж, вдигайки гъст облак сив дим.
— Скрийте се тук, докато не се приближат — каза Вейлин на Шулан и Ереса и посочи с меча си кладенеца в центъра на селото. — Като ни видите да бягаме, бягате и вие.
После поведе Джукар към едно правоъгълно заграждение от незидани камъни, вероятно някога било кочина или някакъв вид заслон за добитък. На места стените бяха рухнали, образувайки малки пролуки, които му даваха изглед към ниските части на селото. Можеше да види четирима ездачи през сгъстяващия се дим — по средата Бабукир, който не можеше да бъде сбъркан в бронята си, придружен от още трима без доспехи. „Използва Надарените като авангард“, предположи Вейлин и изсумтя раздразнено, разбрал, че братът на Келбранд не е пълен глупак.
Ново изригване на пламъци прати още талази дим през селото и те скриха ездачите от поглед. Вейлин изчака половината село да пламне, преди да се обърне към Джукар и да повдигне вежда. Високият мъж извади една стрела от колчана си и я сложи на тетивата със забележително стабилни ръце. Ниско приклекнал, мина напред и спря в края на стената, сведе очи за секунда, а после рязко вдигна глава по начин, който напомни на Вейлин за котка, надушила мишка. Вейлин не виждаше никакви мишени в сивата пелена, обвила селото, но забеляза как върхът на стрелата на Джукар се плъзна бавно отляво надясно, сякаш следеше нещо, а после спря.
Високият мъж стреля и моментално се втурна да се скрие, следван по петите от Вейлин. Димът се закълби около тях, а после се разсея и видяха един набит мъж, лежащ на земята, хванал с ръце щръкналата от рамото му стрела. Щом ги видя, той изръмжа яростно и Вейлин го позна — тъкмо той го бе парализирал в палатката на Келбранд след убийството на Нефритената принцеса. Като сипеше ругатни, набитият вдигна към тях окървавената си трепереща ръка, а после умря, когато Джукар пристъпи напред и заби втора стрела в гърлото му.
— Залегни! — каза Вейлин и изблъска Надарения встрани, когато през дима изникна голям силует, вдигнал сабята си за убийствен удар. Острието изсвистя край главата на Джукар, докато той се навеждаше, а после изстърга по меча на Вейлин, когато той го отклони и мушна към лицето на сталхасткия воин. Мъжът обаче бе бърз и отскочи назад, хванал сабята си под ъгъл, за да отрази следващо мушкане. Вейлин финтира с напад към ръката му, а после се завъртя надясно и приклекна и мечът му описа широка дъга, за да захапе дълбоко крака на сталхаста.
Вейлин остави мъжа да крещи с изтичаща кръв и побягна през дима, като мъкнеше Джукар със себе си. Чуваше през пламъците да се крещят команди, придружени от глухото бръмчене на тетиви. Стрели свистяха във въздуха, докато двамата тичаха, за да намерят накрая убежище зад една порутена колиба, до която пламъците още не бяха стигнали.
— Къде? — попита шепнешком Вейлин, но отговорът на Надарения бе погълнат от трясъка на гръмотевица. Миг по-късно Вейлин усети мократа целувка на влага върху кожата си, вдигна очи и видя над стелещия се дим тъмни облаци.