— Онова дърто тулско копеле! — изруга Джукар и сложи нова стрела на лъка си. Заваля пороен дъжд и скоро димът изтъня до рехава мъгла. За щастие дъждът бе толкова силен, че им осигури частично прикритие. Вейлин видя как трима сталхасти минаха тичешком покрай скривалището им, без да ги забележат. Въпреки това, с пламъците, смаляващи се вече до мътно оранжево сияние, бе ясно, че времето им тук свършва.
— Тръгвай към хребета — каза Вейлин на Джукар. — Аз ще ти пазя гърба.
Следотърсачът сякаш не го чу, беше свел отново очи, докато дарбата му търсеше нова жертва.
— Остави това — изсъска Вейлин и посегна да го спре, но бе прекалено късно. Главата на Джукар се вдигна рязко и той се втурна и изчезна в сивата завеса на неспирния дъжд. Вейлин изсумтя раздразнено и хукна след него. Чу звъна на тетивата на няколко метра пред себе си. Сви зад един ъгъл и видя Джукар да отстъпва припряно, опитвайки се да сложи нова стрела на лъка си, докато една сталхастка настъпваше към него — сабята ѝ свистеше в бързи дъги. Зад тях лежеше тялото на възрастен мъж с кърпени кожени доспехи. Този път Джукар се бе постарал да го довърши още с първата стрела, която бе пронизала врата му. Докато старецът кашляше кръв, а после потрепери и замря, дъждът отслабна до слаб ръмеж.
Вик на безсилие върна погледа на Вейлин към Джукар, който сега лежеше по гръб и вдигнал лъка си като тояга, се готвеше да отбие смъртоносния удар на сталхастката. Вейлин измъкна ловджийския нож от колана си и го метна към жената. Острието намери пролуката под задния ръб на шлема ѝ и потъна до дръжката.
Вейлин вдигна Джукар на крака и го забута към горния край на селото. Дъждът вече бе спрял съвсем, неестествените облаци се бяха разнесли и всичко бе окъпано в нежелана слънчева светлина. Докато тичаха, Вейлин виждаше сталхасти от всички страни и във въздуха около тях жужаха стрели. Между почернелите къщи още се носеха парцали дим, които им дадоха достатъчно прикритие, за да се доберат до кладенеца.
Ереса и Шулан стояха, опрели гърбове, по средата на селото и калната земя около тях бе осеяна със сталхастки трупове. Наблизо стоеше самотен кон и трепереше от умора, докато побутваше с муцуна стъпканото тяло на ездача си. Когато двамата с Джукар се приближиха, Вейлин видя как един сталхаст се втурна към Ереса и мушна с копие към нея. Тя се приведе под острия му връх и долепи ръка до ръката на сталхаста. От избухналите искри очите на Вейлин се насълзиха и когато той премигна, за да ги прочисти, видя, че сталхастът лежи мъртъв и дим струи от почернелия предпазител на ръката му.
— Тръгвайте! — извика Вейлин. — Към конете!
Преди някоя от жените да успее да отговори, във въздуха отекна пронизителен писък и селото изчезна в хаос от вдигнат прах и вихрещи се отломки. Краката на Вейлин се подкосиха и той се затъркаля по земята, докато не спря рязко и болезнено, когато се блъсна в кладенеца. Вихрушката бушува още няколко секунди и Вейлин видя как покрай него прелетя тялото на Шулан, с отпуснати крайници и глава, люлееща се на прекършения ѝ врат.
Вихрушката стихна също толкова бързо, колкото се бе появила, и заваляха отломки. И последният дим вече се разнасяше. Вейлин видя Ереса облегната на стената на кладенеца, но нямаше и следа от Джукар.
— Къде — попита нечий млад и вбесен глас — е шибаната ми сестра?
Бабукир водеше коня си през останките на една срутена къща, със сабя в ръка. Зад него яздеше невъоръжена жена в дрехите на граничните земи — бе вперила поглед в Ереса. Лицето ѝ, оцапано с кръв от скорошната употреба на дарбата ѝ, бе застинало в маска на омраза, която всички истински вярващи пазят за еретиците.
— Изменница! — почти изпищя тя. — Как можа да оскърбиш така нашия господар?
— О — отвърна Ереса с уморена въздишка, — върви да се шибаш с някой пръч, Дрека.
— Затваряй си устата, кучко — сопна се Бабукир и поведе коня си напред, като местеше гневен поглед между Ереса и Вейлин. Зад него идваха сталхасти, на коне и пешком, изпълваха селото. — Къде е тя? — попита той и насочи сабята си към Вейлин. — Няма да питам втори път, Крадецо на имена.
Вейлин стана и разкърши врата си, за да прогони болката от удара в стената на кладенеца.
— Ами недей — каза и надигна меча си.
Видя как жаждата за кръв се бори със страха на лицето на Бабукир. След като бе станал свидетел на края на Обвар, той явно имаше достатъчно ум да прецени вероятния изход от един двубой, а и гордостта му не го задължаваше да поема такъв риск.