— Аз… — започна Нешим, а после гласът му изневери и струйката пот по челото му показа на Вейлин, че го смущава не само миризмата на това място. — Аз — опита пак той, след като преглътна тежко, — като официално назначен губернатор на този град с мъдрото благоволение на Търговския крал Лиан Ша…
— Просто ни кажи какво искаш, алчен шибаняко — извика нечий глас от мрака. В него имаше тежест и увереност, които изглеждаха чужди на тази обстановка и предизвикаха кратък изблик на смях от невидимите затворници. Но това бе смехът на уплашени хора и скоро заглъхна.
— Ъъъ… — заекна Нешим и свитъкът заигра в ръката му, когато се разтрепери.
— Сталхастите идват — каза Чиен и излезе пред губернатора. — Кучетата на закона искат да се биете в тяхната армия, за да защитите този град. Всеки, който се бие, ще бъде помилван. Ако откажете, ще ви оставят да гниете тук и няма да получавате повече храна.
— Очаквате да повярваме на думата на този? — обади се същият глас и надигналата се вълна от шепоти се смълча. — Половината от нас са тук само защото не можем да си позволим подкупите му.
— Лъжи! — извика Нешим, макар че треперещият му глас и все по-потното му чело обясняваха много за предишната му неохота. — Предлагам да оставим тези отрепки тук, милорд — продължи губернаторът, като се поизправи и се опита да си придаде властна осанка. — Те не заслужават честта да се бият за Търговския крал…
— Млъквай — сряза го Вейлин. Взе свитъка от ръката му и кимна към вратата. — Върви си. Аз ще се оправям.
За миг на лицето на губернатора облекчението се бореше със засегнатата гордост, а после той се обърна и излезе от подземието със скована крачка, която представляваше жалък опит за достойно оттегляне.
— Вие не ме познавате — каза Вейлин, повишавайки глас, така че той заехтя в подземието. — Аз, както виждате, съм чужденец. А това — той вдигна свитъка — е само парче хартия. Така че сигурно се питате защо трябва да ми вярвате.
— Наистина, защо?
Този път човекът, който говореше, пристъпи на светло. Вейлин се изненада от младостта му — беше най-много година-две над двайсетте. Среден на ръст, но удивително жилав, с добре оформени мускули, които се показваха през дупките в скъсаните му дрехи.
— Ти от Зелените усойници ли си? — попита го Вейлин.
Очите на мъжа се присвиха и устата му потръпна в предизвикателно веселие.
— Никога не съм ги чувал — отвърна той.
— А чувал ли си за Алената лента? — попита Чиен. Докато говореше, вдигна ръце, сви едната в юмрук и потупа по нея с два пръста на другата, преди бавно да ги плъзне към китката си. Мъжът запази лицето си безизразно, но Вейлин зърна в очите му несъмнена искрица на разпознаване.
— Говоря като човек, който е вървял по безименните пътеки цял живот — продължи Чиен и гласът ѝ отекна надълбоко в тъмницата. — И казвам истината. Това не е лъжа. За какво ми е да лъжа? Аз не обичам този човек. — Тя посочи Вейлин. — Пристигането му в нашата страна доведе до смъртта на баща ми и до падението на Алената лента. Но той е воин с голяма слава във варварския изток и след като съм го видяла да се бие, мога да свидетелствам за уменията му и че думата му на две не става. Кълна ви се като дъщеря на Пао Лен от Алената лента, че можете да му вярвате. Изборът е ваш: заложете на думата му и можете да живеете, или по-вероятно да загинете в битка. Недейте — и със сигурност ще умрете от глад в собствените си нечистотии.
Множество гласове забъбриха в сенките и още затворници излязоха на светло. Мнозина се кланяха с раболепна почит, докато други гледаха Вейлин с подозрение. Въпреки готовността им опърпаното и измършавяло състояние на повечето накара Вейлин да се зачуди от каква полза могат да са те като войници. Все пак забеляза между тях няколко здравеняци, но повечето стояха зад жилавия младеж, който оставаше все така невъзмутим.
— Млъквайте, умилкващи се лайна! — викна той и другите затворници моментално се смълчаха. — Чувал съм за Пао Лен — обърна се мъжът към Чиен. — Разбрах, че умрял по заповед на Търговския крал.
— Така е — каза Чиен. — И самият Търговски крал ми каза колко е впечатлен, че баща ми не издал нито едно име през дългите часове на страдания, преди палачът да сложи край на живота му, даже имената на онези, които винаги е смятал за врагове. Знай това и знай, че неговата кръв тече и в моите вени. Думата на Алената лента никога не е била нарушавана.
Контрабандистът се обърна към здравеняците зад гърба си и проведоха бързо съвещание на тих глас.
— Ако се бием, ще ни плащате — каза той, като се обърна този път към Вейлин. — Също колкото на всеки друг войник. И — по устните му заигра усмивка — аз ще бъда капитан.