— Съгласен за заплащането — отвърна Вейлин. — Но не и за капитанския чин. Можеш да бъдеш ефрейтор. — Задържа погледа на младежа, търсейки следи от предизвикателство. Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи той да бъде пребит, а най-вероятно и убит, за да се вкарат другите в правия път. Както бе отбелязал Шо Цай, Вейлин беше правил това и преди.
— Значи ефрейтор — каза младежът, доказвайки поне, че непокорството му не стига до глупост.
— Имаш ли си име? — попита Вейлин.
— Чо-ка.
„Кама или тънък нож“, преведе си наум Вейлин. Съмняваше се, че това е истинското име на мъжа, но нямаше значение.
— Ефрейтор Чо-ка — каза той. — Приведи тези мъже в някакво подобие на ред и ги изкарай оттук. Ще ме последвате до канала. Имам чувството, че отчаяно се нуждаете от баня.
28.
— В кръг!
Загърмяха ботуши и задрънчаха брони, докато ротата се опитваше да изпълни маневрата, която бяха изучавали през последните три мъчителни дни. Няколко души се сблъскаха с другарите си и изпуснаха копията. Контрастът с другите полкове, трениращи на централния площад, бе голям. Даже сравнително неопитните доброволци се смееха открито на недодяланите опити на престъпниците да се правят на войници. Цялостното чувство за безредие се подсилваше от определено разнородната им външност. Тъй като оръжейната на гарнизона бе кажи-речи изпразнена от екипировка, отрядът на Вейлин бе принуден да се оправя с каквото е останало. Ето защо мъжете маршируваха в брони с различен цвят и носеха шлемове, които варираха от съвсем прости до екстравагантно украсени. Единственото еднакво нещо у тях бе оръжието им — двуметрово копие със закривено острие и къс меч за всеки. Вейлин се бе надявал да намери между тях стрелци, но в оръжейната не бяха останали никакви арбалети.
— Бих казал, че това е като да пасеш котки — подхвърли ефрейтор Вей на Вейлин с кисела гримаса, — ако не мислех, че от котките ще излязат по-добри войници.
Бяха нужни цели две минути, докато ротата успее да се строи в някакво подобие на кръг, и още две, докато добие вид на нещо, което би могло да устои на кавалерийска атака.
Вейлин преглътна една въздишка, докато оглеждаше потните лица под разнообразните шлемове. Въпреки цялата си аматьорска несръчност повечето поне полагаха усилия. Както бе виждал и преди, отчаяните хора, които ги чака сигурна екзекуция, често отговарят с благодарност и вярност, когато им предложиш спасение и шанс за изкупление, да не говорим за редовно хранене и легло, в което да спят. „Те биха могли да станат добри войници някой ден. Ако имахме време.“ Но времето беше срещу тях, а тези мъже нямаше да бъдат спасени от един мекосърдечен командир.
— Прекалено бавно — каза той на Вей. — Две обиколки на плаца на бегом. Бой за всеки, който изостане.
Остана още час, като ги тренираше и наказваше, докато не капнаха от изтощение.
— Един час за почивка и храна — каза той на Вей. — После ги изкарай извън стените и ги прати на юг покрай канала на разстояние десет мили. И който не се върне до смрачаване, ще спи на открито.
— Сигурен ли сте, милорд? — попита Вей. — Сред тази пасмина има сума ти вероятни дезертьори.
— Погрижи се да разберат, че сталхастките разузнавачи ще си устроят чудесно забавление с всеки беглец — отвърна Вейлин. — Освен това всеки, който духне, ще ни направи услуга. Ако бягат сега, значи няма голям шанс да останат по-късно.
Намери Ам Лин да взима урок по копие от Алум. Каменоделецът винаги бе имал яко телосложение и мускулите му се издуваха впечатляващо, докато мушкаше с копието един чувал жито. Но колкото и силен да беше, вече не бе млад и никога не бе служил войник. Първите му мушкания бяха бързи и добре насочени, но само след няколко минути станаха забележимо по-бавни и неточни.
— Не си длъжен да го правиш — каза му Вейлин. — Алум и Семон ще те пазят зорко, когато му дойде времето. — Всъщност той би искал да държи Ам Лин колкото се може по-далеч от битката, но възможното предимство, което даваше песента му, бе прекалено голямо. Освен това каменоделецът показваше явна неохота да бяга от онова, което смяташе за полагащия му се дял от опасността.
— Човек трябва винаги да е открит за нови умения — каза Ам Лин, усмихнат и задъхан, като вдигна копието си за нов опит.
— Убиването не му е в душата — каза Алум на Вейлин на алпирански. — Старае се много, но не е боец.
— И освен това знае добре езика ти — добави Вейлин, като видя как Ам Лин трепна. Сложи ръка на рамото му, а Алум се прокашля смутено. — Някаква промяна? — попита той каменоделеца, който поклати глава.