— Пророчествата твърде често са лъжливи — отбеляза Вейлин. — Лъжат както пророка, така и вярващия.
— Ще продължа да се опитвам — обеща Луралин на генерала.
Той кимна и се отправи към стълбите.
— Лорд Вейлин, съберете своите отрепки и пазете зорко съюзниците ни.
— Черепи — заяви Вейлин и твърдостта в гласа му накара генерала да спре. — Не отрепки.
— Какво? — попита Шо Цай.
— Те решиха да се нарекат Черепите — обясни Вейлин. — Смятат, че вече са мъртви. Войниците обичат своите прякори, а сега те са такива. Войници. И ще съм благодарен, ако техният генерал се обръща към тях така.
Шо Цай срещна погледа му за момент, може би доловил някакво предизвикателство, но после изсумтя и тръгна да слиза от кулата.
— Стига да се бият, ще ги наричам както искат.
Луралин се забави за момент, преди да го последва, зареяла поглед към простора на Желязната степ на север. Далекогледът може да бе разкрил приближаването на народа ѝ, но за невъоръженото око хоризонтът си оставаше гол.
— Остраите винаги са били най-пламенните му привърженици — каза тя. — Странно, че би избрал тях да водят авангарда му.
— Скелтир Варнко се опита да ме убеди да си тръгна — спомни си Вейлин. — Предположих, че е по твое настояване.
— Не, действал е на своя глава. Той отдавна знае, че възходът на Келбранд вещае възможна гибел за сталхастите. Щом Мрачния меч те искаше, това не можеше да е на добро.
— И въпреки това остраите са дошли да изпълнят повелята на Мрачния меч.
— Мечтата да стигнем до Златното море се таи в сърцето на всеки сталхаст. Може би дори Варнко не е успял да ѝ устои накрая.
Луралин въздъхна тъжно и тръгна надолу по стълбите. Вейлин понечи да я последва, но спря, когато Ам Лин прошепна:
— Тя излъга, братко.
Вейлин се обърна и видя, че каменоделецът отново се взира през далекогледа.
— Какво чудесно нещо — каза той, поклати глава и отстъпи назад, за да плъзне възхитен поглед по уреда. — Какво ли не бих дал, за да го разглобя! Лещите трябва да са шлифовани с невероятна прецизност.
— Тя е излъгала? — попита Вейлин.
— О, не нас — каза Ам Лин. — Лъгала е себе си, за своите Истински сънища. Те са ѝ показали нещо много повече от фрагменти.
— Какво са ѝ показали?
— Нещо, което умът ѝ не може да възприеме. Поне засега. Но имам чувството, че за всички нас е важно тя да си го спомни час по-скоро.
29.
— Използвайте го само с ръкавици. — Вейлин подаде по едно малко шишенце на Норта, Елеса и Джукар. — Дори най-малката капка върху гола кожа може да е фатална. Освен това ми казаха, че не бива да го миришете, освен ако не искате да загубите обонянието си завинаги.
— Какво има вътре? — попита Норта и вдигна шишенцето към гаснещата вечерна светлина. Течността в него имаше плътността на обикновена вода и бе почти бистра, с жълтеникав оттенък.
— Не иска да ми каже — отговори Вейлин. — Но можете да сте сигурни, че всяка рана от острие или връх на стрела, покрити с това, без съмнение ще се окаже фатална. Помнете инструкциите. Стойте с Джукар. Той ще насочва прицела ви. Отрядът на ефрейтор Вей ще ви пази. Не хуквайте наникъде сами, колкото и съблазнително да ви се струва. — Тези думи бяха насочени към Елеса, която понечи да завърти очи и да му отговори, но забеляза строгостта в погледа му.
— Разбирам, вуйчо — каза тя.
Той ги остави при северната порта и отиде да намери Ам Лин на западната стена. От двете страни на каменоделеца стояха Алум и Семон, а зад тях в две редици бе строена цялата рота на Черепите. Вейлин поспря, за да оправи стойката и копията на неколцина, и изпита известно задоволство от овладения трепет, който видя върху повечето лица. Пълната липса на страх щеше да е по-притеснителна от откровения ужас. Противно на очакванията, никой не бе дезертирал при излизането има извън стените, макар той да подозираше, че това се дължи по-скоро на прагматично самосъхранение, отколкото на някакво чувство за дълг.
— Ефрейтор — каза Вейлин и спря пред мъжа, известен като Чо-ка.
Престъпникът се изпъна мирно и отдаде чест с добре отработен жест.
— Милорд!
— Знаеш ли заповедите?
— Да пазим живота на каменоделеца на всяка цена.
Стриктната официалност на тона и поведението му контрастираха с непокорния контрабандист, когото Вейлин бе видял в тъмницата, и това го накара да се зачуди дали в държането на мъжа няма скрита подигравка. Но като огледа внимателно вкамененото му лице, не забеляза нищо, освен воинска решимост.