— Точно така — каза Вейлин. — Ако той умре, градът също ще падне. Погрижи се хората ти да разберат това.
— Слушам, милорд.
— Каква мелодия имаш за мен тази вечер? — попита Вейлин, като отиде при Ам Лин до един от триъгълните зъбци на стената и се взря в сгъстяващия се мрак.
— Ниският тътен на приближаваща се буря — отвърна каменоделецът. Замисленият му поглед се плъзна от изток на запад и Вейлин забеляза как ръката му трепна върху дръжката на копието, което настояваше да носи. — От всички страни. Сталхастката беше права. Те няма да ударят само на едно място.
— Ами Надарените?
Ам Лин можа само да поклати глава.
— Те са там някъде, но що се отнася до способностите им… — Гласът му заглъхна и той сви извинително рамене.
Започнаха да чуват врага, когато здрачът се сгъсти почти до пълен мрак. Небето бе ясно, разкривайки полумесеца и необятен звезден простор, който по друго време щеше да е завладяващ, но мракът оттатък стените не издаваше никаква следа от сталхасти. Вместо това приближаването им бе оповестено от тропота на копита и странно музикалното дрънчене на множество бронирани ездачи в движение. Вейлин видя как Ам Лин се изпъна, когато шумът стихна, и главата му се завъртя рязко на запад.
— Какво има?
— Песента е най-силна там. — Ам Лин посочи към западната порта. Лицето му се сгърчи сякаш от болка и той добави съскащо: — В нея има наистина грозна нотка, братко.
— Стой тук — каза му Вейлин. — Пазете го добре — обърна се той към Алум, преди да прати един от Черепите да изтича да доведе Джукар, Норта и Елеса. На останалите заповяда да го последват и се отправи към западната порта. Тази част от стената се пазеше от редовни войски от градския гарнизон, все сурови на вид мъже с повече от една битка зад гърба. Намери командир Дешай на върха на малкия бастион с ромбовидна форма, в който се намираше портата; мъжът вече бе извадил меча си и се взираше в редица трепкащи светлинки на няколкостотин крачки от стените.
— Факли? — попита Вейлин, като се приближи до него.
— Така изглежда. — Набитият командир се потърка смаяно по широката брадичка, гледайки как пламват още факли, докато накрая около сто се поклащаха в тъмнината. — Не виждам смисъла. Камъкът не гори, а портата е от желязо.
Викове отекнаха по стената, когато поклащащите се факли сякаш запламтяха по-ярко и всяка се разрасна до голямо огнено кълбо. Щом светлината се усили, Вейлин успя да различи големи снопове от нещо, което приличаше на сплетени клонки от прещип или от храсти, всеки от които пламваше при докосването на някоя факла. Запалените снопове сияеха ярко само секунда-две, преди да бъдат скрити от гъст облак дим. Той се виеше и сливаше в плътна маса и фактът, че оставаше незасегнат от силния северен вятър, убеди Вейлин, че това, което вижда, не е естествено. Нечия невидима ръка управляваше тази миазма.
— Е, това усложнява нещата — отбеляза Норта, като застана до Вейлин, последван от Елеса и Джукар.
— Можеш ли да ги усетиш? — попита Вейлин следотърсача.
— Близо са — потвърди той и се намръщи безсилно, загледан в сгъстяващия се дим. — Но не достатъчно близо.
Още викове отекнаха над бойниците, когато димът се загърни, запулсира и се изду като жив. Докато се разпростираше, изсветля и образува неясни призрачни фигури, които се понесоха към стените. При приближаването си набра скорост и фигурите в него добиха по-ясни очертания, сякаш се носеха с подскоци по равнината с бърза, хищническа енергия. Виковете се усилиха и в тях се прокрадна паника, която бе само частично потушена от излаяните заповеди на Дешай, призоваващи за тишина. Самият командир изглеждаше само малко по-спокоен от хората си, очите му започнаха да се ококорват от ужас, докато гледаше бързо приближаващата се войска, и една-единствена дума се отрони от устните му с уплашен шепот:
— Вестителите.
Те бяха вече напълно оформени и се носеха озъбени към стените, всеки от тях голям колкото кон, на черни ивици и с очи, които сияеха като сребърни сфери.
— Това не са Небесните вестители! — извика Вейлин, когато нова паника плъзна по редиците. — Това са илюзии! Не могат да ви навредят!
Тези уверения обаче не подействаха на войниците, още повече че приближаващите се чудовища стигнаха до подножието на стените и почти без забавяне се покатериха на бойниците. Виковете се превърнаха в писъци, мъжете се люшнаха назад пред размаханите нокти и щракащите зъби на призраците и само за няколко секунди добре подредените роти потънаха в хаос.