— Можем да издържим и без вас — каза Вейлин на Килен. — По-добре си пазете силите.
— Те атакуваха също от север и от югоизток — каза ефрейтор Вей, докато Разузнавачите отнасяха изпадналия в безсъзнание Джукар. — Завзеха голяма част от стената край северната порта, но генералът поведе контраатака и ги разчисти напълно.
Викове привлякоха вниманието на Вейлин отново към стената. Войници мушкаха с копията си във въздуха и крещяха в бесен триумф, тъпчейки с ботуши телата на сталхастите. Само една групичка нападатели продължаваше битката, тъмен куп от бурно непокорство сред морето от настъпващи копиеносци. Една позната фигура в центъра на мелето сечеше със сабята си наляво и надясно с дива енергия, сякаш безразлична към сигурната смърт.
— Върви с тях — каза Вейлин на ефрейтор Вей и кимна към оттеглящите се Надарени.
С Елеса и Норта по петите той се качи по стълбите на стената, прекрачвайки телата на нападатели и защитници, като поспря при вида на командир Дешай, лежащ мъртъв с върха на една сабя, забит дълбоко в шията му. Ръцете на командира бяха увити около гърлото на убилия го сталхаст, така че пръстите бяха потънали в плътта.
— Жалко — каза Норта. — Способен човек беше.
Усилване на виковете откъм края на бастиона накара Вейлин да продължи нататък и той видя, че познатата фигура е съборена на едно коляно — единственият оцелял сталхаст на стената. Бронята на Варнко бе надупчена от пет-шест стрели, а камъните под него бяха хлъзгави от кръв. В него обаче имаше останал достатъчно живот, за да изръмжи към войниците, докато се приближаваха, навели копия за смъртоносния удар.
— Спрете! — извика Вейлин, закрачи напред и махна на войниците да се отдръпнат. — Този човек е мой пленник.
Те го зяпнаха и жаждата за кръв и бойната им ярост се стопиха, останаха само обърканите им и изцапани лица.
— Стига сте зяпали! — сопна се Вейлин. — Погрижете се за ранените. — Посочи падналите наоколо, повечето от които бяха мъртви, но някои все още оставаха вкопчени в живота.
— Аз… — изграчи Варнко, когато войниците отстъпиха, — няма да… предам оръжието си… докато имам дъх в гърдите.
Вейлин приклекна до него и посегна да го подхване, за да му попречи да се катурне.
— И през ум не ми е минавало да го вземам.
Варнко се преви от болка и върхът на сабята му изстърга по камъка, когато се опита да се подпре. Вейлин го хвана, преди да е паднал, и го подпря на близкия зъбец.
— Шерин е тук — каза му. — Тя ще те излекува, както излекува момчето ти.
Варнко изпръхтя и кръв изби на устните му.
— Момчето ми… предпочете… да ме мрази — рече той с накъсано хъхрене. — Каза, че съм му отнел… славата… да загине в битка. — Оголи почервенелите си зъби в усмивка. — Неблагодарен малък… шибаняк, а?
— Да, наистина е неблагодарен. Ела. — Вейлин даде знак на Норта да се приближи и се приготви да вдигне скелтира. — Ще те отведем при нея.
— Не! — Варнко отблъсна ръцете му. — Не… опетнявай смъртта ми.
В погледа му имаше свирепа решимост, но Вейлин можеше да съзре в него и молба. Скелтирът на скелда Остра молеше да му позволят да умре.
— Както искаш — каза Вейлин и махна на Норта да отстъпи.
Тялото на Варнко се отпусна върху камъка и той изпъшка от усилието да сложи сабята на коленете си.
— Това — каза той и плъзна пръст по многото щръбки и драскотини по извитото острие — принадлежеше на баща ми… Той не беше скелтир… умря прекалено млад, за да отправи предизвикателство… Но пък аз… изглежда, живях твърде дълго.
Хвърли поглед към телата, осеяли стената.
— Ех, моят скелд. Виж… в какво ни превърна той. Някога бяхме велики… а сега сме само фанатичната армия на един луд…
— Защо? — попита Вейлин. — Защо го следвате? Ти знаеш, че той не е бог.
Очите на Варнко се замъглиха и главата му се люшна към равнината оттатък бойниците.
— Трудно е да устоиш на… съблазънта на Златното море. Въпреки всичките ни вражди… сталхастите са обединени… от стомана. А той ни обеща… такава слава. Поне за това… не излъга.
Погледът на скелтира се плъзна обратно към Вейлин и очите му се избистриха, когато призова последните си остатъци от сила.
— Синът ми… се унижи пред онзи измамник — изпъшка той и потрепери от усилието да говори. — Молеше за прошка за… слабостта на баща си. Сега той стои… неотклонно до Мрачния меч… неговото най-вярно псе. Това… — Той стисна дръжката на сабята и се опита да я вдигне. — Не е… за него. Аз ти дадох чудесен… дар. Сега те моля да ми се отплатиш със същото. Намери подходяща десница… която да държи това. — И треперейки побутна сабята към Вейлин.