Тя кимна.
— Навсякъде, където може.
— Значи ще го посрещнем навсякъде. Лорд Вейлин, от този момент ви назначавам на мястото на командир Дешай. Вие ще поемете командването на всички полкове по западната стена. Погрижете се хората ви да разберат, че отстъпление няма да има. Всеки, който направи дори крачка назад, на сутринта ще коленичи пред палача.
— Този град е построен така, че да позволява многократни отстъпления. — Вейлин кимна към второто ниво на Кешин-Хо. — Знаем, че там навън има още Надарени. Ако външната стена бъде пробита…
— Тактиката ни вече се доказа като ефективна. Нашите собствени Благословени от Небесата ще се изправят срещу техните. Вие се съгласихте да се подчинявате на заповедите ми. — Очите му станаха твърди, когато се задържаха върху Вейлин, и той каза бавно и ясно: — Нито крачка назад.
Вейлин почувства силно желание да спори, да изтъкне, че Джукар е ранен и едва ли ще се възстанови в близките дни. За да усетят присъствието на Надарените на Мрачния меч, трябваше да разчитат на песента на Ам Лин, която обаче не бе толкова точна като следотърсача. „Тук ти не си Военачалник — напомни си той. — А и непоколебимата защита винаги си има достойнства.“
— Както заповядате, генерале — отвърна с тържествен поклон.
Както бе предсказала Луралин, нямаше затишие пред бурята, първите атаки започнаха по-малко от час след залез-слънце. Първо връхлетяха откъм източния фланг, десет хиляди или повече Спасени се изляха от мрака, за да щурмуват стените със стълби. Предупреден за атаката от Ам Лин, Шо Цай бе пратил допълнителни подкрепления в сектора. Вейлин чуваше врявата на битката дори от другия край на града и забеляза странна ритмична нотка сред какофонията.
— Бойни молитви — обясни Ереса. — Спасените ги пеят във възхвала на Мрачния меч, докато атакуват. — Изсмя се кратко и пресилено на нелепото поведение на бившите си другари и нагласи ризницата си. Ризницата бе сериозно видоизменена, за да пасне на дребничката ѝ фигура, но пак ѝ пречеше непрекъснато. Бяха я сложили при Черепите, докато Джила бе разположена на северния бастион, а брат ѝ — на източната стена. Луралин, по настояване на Шо Цай, оставаше на върха на втората вътрешна стена с Вариж и Червените разузнавачи. Вейлин се бе погрижил да не остави у ефрейтор Чо-ка никакви съмнения, че главната задача на Черепите е да пазят Благословените от Небесата сред себе си.
— Само не се приближавайте твърде много, когато тя използва дарбата си — посъветва ги той.
Битката на изток продължи близо два часа. Вейлин постоянно очакваше някой от наблюдателите, които бе сложил на покривите между тях, да дотича с вестта, че Спасените са пробили. Но когато все пак пристигна съобщение, то бе донесено от един от личните вестоносци на Шо Цай, набрани от Имперската съобщителна служба.
— Каменоделецът предупреждава за атака от запад, милорд — докладва мъжът, след като се закова на място и падна на едно коляно.
Вейлин тъкмо се канеше да попита кога да очаква нападението, когато иззад стените се донесе свистенето на множество стрели. Той посегна и хвана ръката на вестоносеца, когато мъжът понечи да се надигне от поклона си, така че стрелата, която щеше да сложи край на живота му, вместо това само забърса косата му.
Ниско приведен, Вейлин отиде до бойниците и рискува да надникне иззад един зъбец. Видя множество ездачи да галопират успоредно на стената, на по-малко от петдесет крачки разстояние. Докато яздеха, пускаха стрели от лъковете си с бързина и точност, които биха впечатлили дори еорилите. Преди един залп от стрели със стоманени върхове да го накара да се скрие, той успя да различи кожените доспехи на нападателите.
— Уведоми генерала, че сме атакувани от тулите — каза той на вестоносеца. Мъжът се поклони и се спусна по най-близкото стълбище, за да хукне през улиците.
— Спести си стрелите! — сопна се Вейлин на един арбалетчик, който се бе надигнал, за да стреля по ездачите. — Долу главите.
Гласът му отекваше над бойниците, докато той вървеше сред събралите се роти.
— Това не е нищо повече от дребна досада — казваше им, като се стараеше да срещне погледите на колкото може повече мъже. Умишлено не гледаше към малцината, които лежаха със стрели, забити в лицето или в шията. Отдавна се бе научил, че командването в битка изисква известно безразличие към такива гледки.
Дъждът от стрели продължи още минута и после отслабна. Вейлин рискува да надникне още веднъж през стената и видя, че тулите са спрели, образувайки няколко групи в рядък строй. Те подържаха стрелбата, докато тълпа от Спасени пехотинци, носещи стълби, се втурна през пролуките между тях. Беше невъзможно да се прецени числеността им, при положение че стрелите на тулите продължаваха да валят, но той видя достатъчно, за да разбере, че си имат работа с атака, равна по мащаби на онази срещу източната стена.