— Вдигнете арбалетите! — извика той и командата бе повторена от сержантите и офицерите по цялата стена. — При първия залп се целете в ездачите, а после снижете прицела към пехотата!
Нямаше достатъчно време заповедта му да стигне до ушите на всеки арбалетчик, но достатъчно от тях я чуха, за да пратят гъст облак от стрели към спрелите тули. Ездачи и коне падаха с десетки, групите загубиха сплотеност и се пръснаха, като по този начин попречиха на атаката на Спасените. Дъждът от стрелите им спря напълно и между приближаващата се към стената пехота и хората зад тях зейна пролука.
Вейлин видя как един арбалетчик презареди оръжието си с впечатляваща ефективност. Далекозападните арбалети се различаваха от онези в Кралството, имаха по-дълго тяло, което им даваше обсег, подобен на този на дългия лък. Мъжът сложи крак в едно стреме на мястото, където ложата се съединяваше с приклада, стиснал между зъбите си нова стрела, докато използваше и двете си ръце, за да изтегли тетивата и да я закачи за спусъчния механизъм. После вдигна оръжието, опря приклада в рамото си, сложи стрелата на тетивата и стреля с едно натискане на спусъка, преди моментално да започне цикъла отначало. Вейлин проследи стрелата, докато тя летеше към напредващите Спасени, и видя как един от онези със стълбите рухна на земята. Стълбата бързо бе вдигната от десетината негови другари, които се скупчиха в основата на стената, за да я вдигнат.
Вейлин вече чуваше бойните им молитви; думите бяха на сталхастки, който винаги режеше слуха, а ставаше още по-грозен, когато го крещи някое фанатично гърло. Офицерите заповядаха да се излива масло и да се хвърлят камъни, когато стълбите започнаха да се издигат, и скоро молитвите се смениха с писъци. Повечето стълби изпопадаха, когато арбалетчиците снижиха още повече прицела си, някои даже се надвесваха навън, за да стрелят право надолу към струпаните в подножието пехотинци. От половин дузината стълби, които останаха по местата си, три бързо бяха разсечени от сержанти с брадви, които следваха указанията на Вейлин да отсекат последните две стъпки от дървото. Спасените, опитали се да се покатерят по другите стълби, откриха, че и от двете страни ги засипват стрели. Само шепа хора успяха да се доберат до върха на стената, само за да бъдат моментално намушкани с копия и съборени. Скоро всички други стълби също бяха избутани, което означаваше, че втората вълна Спасени няма да има по какво да се катери, след като се измъкне от хаотично препускащите тули.
Макар и подложени на непрестанния обстрел на арбалетчиците, Спасените не се оттеглиха, а вместо това вдигнаха падналите стълби и се опитаха да подновят атаката си. През цялото време пееха безумните си бойни молитви и Вейлин видя, че някои продължават да мълвят думите дори когато лежат проводени и кървящи. Горещото масло свърши, но всяка рота бе обилно запасена с тежки камъни, взети от къщите на долното ниво. Вейлин се втурна по стената, като лаеше заповеди да хвърлят камъните, и скоро върху нападателите се посипа лавина от трошляк, която чупеше стълби и размазваше черепи. Дори тогава Спасените показаха видима неохота да отстъпят и се задържаха като голяма уязвима тълпа недалеч от стените: някои хвърляха по-малки камъни по бранителите на града, а други крещяха безразсъдни предизвикателства.
— Напомнят ми малко на онази кумбраелска паплач от Високата твърд — отбеляза Норта и пусна една стрела, която описа висока дъга и улучи зейналата уста на един крещящ Спасен. — Но те поне бяха така любезни да умрат тихо.
Вейлин бе намерил брат си и Елеса на мястото, където стената завиваше към северния бастион. Ако се съдеше по малкото останали в колчаните им стрели, те май бяха поработили славно тази нощ. Скоро двамата изхабиха всички стрели, освен отровните, като добавиха още няколко трупа към растящата грамада от мъртъвци. Спасените обаче продължаваха да стоят и да беснеят срещу омразните неверници по стените, макар Вейлин да забеляза, че в равнината зад тях вече няма тули. Той устоя на импулса да заповяда на арбалетчиците да спрат стрелбата. Макар че за момента тези хора не представляваха вече заплаха, Вейлин виждаше мъдростта в тактиката на Шо Цай. Изходът на обсадата в крайна сметка щеше да се реши от числеността и колкото повече убиеха днес, толкова по-малко щяха да имат срещу себе си утре.