Вейлин се приближи в тръс до портата, спря коня си и слезе.
— Господин Рентес — поздрави той плещестия кумбраелец с тояга в ръце, който се приближи да вземе животното.
— Добър ден, милорд. Да пратя ли да свикат Съвета?
— Няма да е необходимо. Предполагам, че Кара е в училището? — Да, милорд. След един час обаче ще разпусне малчовците. — Ще почакам. — Вейлин кимна с благодарност и продължи навътре. Докато вървеше по широките улици към училището, си спомни защо винаги му бе приятно да идва тук — хората винаги грижливо избягваха компанията му. Някои го поздравяваха приглушено или му се покланяха, преди да продължат забързано по пътя си, но повечето просто извръщаха поглед и се заемаха с различни дейности. „Законът на кралицата ги закриля — помисли си той. — Но те още се страхуват от мен, макар че някога бях един от тях.“ Хрумна му, че загубата на неговата дарба е причината да се боят от него; може би подозираха, че това нещастие може да е заразно.
Повечето жители тук бяха дошли от всички краища на Кралството, а едно значително малцинство — от още по-далечни брегове. Всеки имаше собствена история на гонения от страна на собствения си народ и затова ценеше сигурността, която му даваше това убежище. Освен отколешните рискове от вечно подозрителните ненадарени, годините след войната бяха донесли допълнителната заплаха от Кръвните грабители. Знанието, че пиенето на кръв от Надарени удължава човешкия живот, бе потискано по заповед на кралицата. Това обаче не му бе попречило да добие широка известност във висшите слоеве на обществото из цялото Кралство. Няколко разбойнически банди бяха забогатели, като отвличаха Надарени с цел да им източат кръвта и да я продадат на отбрана клиентела. Всеки, хванат да върши това, подлежеше на незабавна екзекуция, но възможната печалба бе достатъчно голяма, за да надделее над страховете на много престъпници. Стената около Нериново не беше за показност, нито пък проява на параноя.
Досега бе имало само един сериозен опит за отвличане в Пределите. Млади момче и момиче бяха излезли извън стените за среднощна среща, само за да бъдат заловени от банда главорези опортюнисти. Вейлин се бе справил с проблема с бърза и безмилостна ефективност, като излови бандата с помощта на хрътките от кулата. После заповяда всички, които не бяха загинали в кратката схватка, да бъдат преведени по улиците на Северна кула, преди да ги екзекутират на площада, а на палача му бе наредено да се погрижи зрелището да продължи колкото се може по-дълго. Вейлин обаче не бе толкова наивен да си мисли, че заплахата е изчезнала, затова в Нериново бе разположен постоянен гарнизон от двайсет Северни гвардейци.
Откакто Норта бе работил като учител тук, първоначалното построено от него училище бе дадено за детска ясла. По-големите ученици сега провеждаха заниманията си в голяма двуетажна сграда от червен пясъчник, често срещан в Пределите. И двете сгради се намираха в близост до дългата къща, където бяха живели Норта и Села. Сега тя стоеше празна, прозорците ѝ бяха заковани с дъски, а на вратата имаше верига. Вейлин огледа критично покрива, откри, че много керемиди липсват, и се намръщи при мисълта какво ли е състоянието ѝ отвътре. Той често идваше тук в годините преди Села да се разболее. Още тогава бе проличала растящата любов на Норта към бутилката, вечерните му разговори бяха пълни с мрачни размисли за войната, които постепенно преминаваха в завалени и понякога изменнически коментари за природата на тяхната кралица. Села, която винаги бе търпелива душа, понасяше всичко това със стоическо добро настроение, а Норта, въпреки че посрещаше повечето утрини с размътена и боляща го глава, изпълняваше учителските си задължения с решителна прилежност. Сградата на новото училище бе негова идея, а парите бяха отпуснати от граничния лорд. За известно време пиенето му понамаля, докато надзираваше строежа, но училището бе едва наполовина завършено, когато Села легна болна.
„Обещай ми“, бе казала тя, когато Вейлин седеше за последен път край постелята ѝ. Лицето ѝ бе напрегнато от болка, докато правеше знаците с ръце, все още облечени в ръкавици дори тогава. „Той е твой брат — напомни му тя, като видя неохотата, която не бе успял да скрие от лицето си. — Обещай ми. Няма да го оставиш да се погуби.“
— Милорд?
Вейлин премигна и видя, че Кара стои на няколко стъпки от него. Носеше проста рокля и шал от тъмна материя, а косата ѝ бе вдигната, макар че няколко немирни къдрици се развяваха на силния морски бриз. Вейлин бе зашеметен от контраста между тази жена и често уплашеното, но решително и смело момиче, което го бе последвало през леда. Като една от най-прочутите Надарени в Кралството, тя се радваше на голямо уважение в Нериново, да не кажем власт, въпреки че постоянно отказваше да служи в Градския съвет. За разлика от своите съграждани, винаги посрещаше Вейлин с открита усмивка на искрена радост, но не и днес. Вместо това на лицето ѝ се смесваха насилена загриженост и предпазливо очакване.