— Кара — рече той, — и друг път съм ти казвал, няма нужда от официалности, когато сме насаме.
Тя се озърна през рамо към шумната група деца, излизащи от училището. Повечето бързаха към дома, бъбреха си и се смееха, но няколко се задържаха да изгледат с любопитство граничния лорд, който говореше с учителката им.
— Хайде, марш оттук! — извика им Кара и махна с ръка нетърпеливо. — Недейте да стоите и да зяпате, когато родителите ви ви чакат с храна на масата.
От начина, по който те хукнаха в отговор на резкия ѝ тон, Вейлин заключи, че стилът на преподаване на Кара е коренно различен от този на Норта. Брат му винаги се бе радвал на способността да печели без усилие вниманието и уважението на учениците си. Кара, изглежда, чувстваше нужда от по-командирски подход.
— Струва ми се, че имаш нещо за мен — каза тя, като се обърна пак към него и протегна ръка.
— Имам. — Вейлин извади от джоба си свитъка и ѝ го подаде. — Изглежда, вестите се разнасят бързо.
— А клюките — още по-бързо, особено когато съпругът ти избяга с някаква повлекана.
Вейлин прикри едно трепване от острата нотка на горчивина в гласа ѝ и я загледа как разви свитъка и кимна доволно, щом прегледа съдържанието му.
— Значи се оказвам стара мома по заповед на граничния лорд — каза тя с насилен хумор.
— Увериха ме, че няма да имаш нищо против. Ако не е така…
— О, не. — Тя нави документа на стегнато руло и го прибра под шала си. — Определено нямам нищо против. Ти си го зачислил принудително в Северната гвардия. Бас държа, че не му е харесало. Изгледите за война можеха да го накарат да си плюе на петите също толкова бързо като изгледите за домакинска работа. Макар че не мога да кажа, че на мен самата ми е особено приятно да си спомням за нея. — Тя се обърна и кимна към сградата на училището. — Ела, сложила съм да се вари яхния. Не искам да се говори, че граничният лорд си е тръгнал от дома ми с празен стомах.
— Ще хапна с теб — каза той. — И то с радост. Но първо имам да свърша една друга работа. — Насочи поглед към бреговата ивица зад изоставената къща на Норта. Можеше да различи тъмната гърбица на една колиба сред дюните, макар че от комина ѝ не се издигаше никакъв дим. — Той…?
— Още е там, не се притеснявай — увери го Кара с раздразнение в гласа. — Постоянно му повтарям да се пренесе при мен, но той не иска. Казва, че му харесвало спокойствието. — Тръгна обратно към училището, като подхвърли през рамо: — Виж дали ще можеш да го накараш да дойде да яде с нас, а?
Завари Ерлин прегърбен над една книга на верандата, очевидно глух за скърцането на ботушите на Вейлин по пясъка. Седеше на малко писалище с книгата в едната ръка и писалка в другата, надвиснала с хищническо очакване над купчинка пергаменти.
— Буйна грива от златна коса! — чу го да възкликва Вейлин с тон, натежал от злорадо задоволство, докато писалката му дращеше по пергамента. — Косата на Лакрил беше кафява, глупако.
— Доколкото разбирам, аспект Дендриш пак е сбъркал? — попита Вейлин.
— Петата грешка, която намирам. — Ерлин се облегна в стола си и потърка очи. — Ако не беше мъртъв, щях да му напиша много дълго и сурово писмо.
— Съмнявам се, че изобщо щеше да го прочете. Той никога не е обичал критиката.
Ерлин бавно свали длан от очите си, в които бе заблестяло предпазливо любопитство.
— Не те очаквах още няколко седмици. Да не искаш да научиш още някой език?
— Не съм дошъл за езикови уроци. — Вейлин посегна да вдигне книгата от масата и прочете заглавието на гръбчето: „Лудост и кралски особи — царуването на крал Лакрил“ от Дендриш Хендрал, майстор от Третия орден. — Този път става дума за любимата ти тема — каза той. — Историята.
— Твоята библиотека е богата почти колкото моята — изтъкна Ерлин.
— Не и по отношение на Далечния запад. За това си ми нужен ти.
— И какво има в Далечния запад, което да те интересува толкова?
„Някой, когото обичах…“
— Сталхастите — каза Вейлин и остави книгата. — И Нефритената принцеса.
Ерлин поглади брадата си, която бухваше все повече. Когато се бе заселил на този бряг, тя бе черна, нашарена със сиво; сега бе сива, нашарена с все по-чезнещи черни косми. Освен това раменете му бяха превити, което го нямаше преди година, и бе склонен да пъшка и да си потрива гърба, колчем се изправи на крака. Вейлин се постара да не зяпа, докато Ерлин се надигаше от масата, оголил зъби в гримаса, но да гледа бързото напредване на възрастта у човек, който някога е бил вечен, пробуди у него дълбоко чувство на вина. „Той изгуби дарбата си заради мен“, напомни си Вейлин и този укор към самия себе си не се смекчаваше от знанието, че не е имал друг избор. За да улови Съюзника във физическо тяло, му трябваше съсъд с достатъчно сила, за да го подмами от Отвъдното, но цената бе висока. Мъж, който бе скитал по света от незапомнени времена, сега знаеше, че до смъртта му остават само десетилетия, ако не и по-малко. И въпреки това си оставаше изненадващо бодър и доволен от своята работа.