— О, Вяра! — изпъшка Ерлин. Няколко секунди разтрива кръста си, преди да тръгне към колибата. — Ще направя чай. Това не е кратка история.
Вътре бе пълно с дори повече свитъци, отколкото при първото идване на Вейлин преди години, макар и в доста по-неподредено състояние. Лежаха струпани във всеки ъгъл сред купчините книги, които Ерлин предпочиташе. „Така и не успях да се погодя със стила на писане на Харлик“ бе неговото извинение за неуважението, което проявяваше към бившия обитател на колибата. Вейлин подозираше, че работата всъщност е в принципното нехаресване на автора — мнение, с което бе донякъде съгласен.
— От теб се очакваше да провериш произведенията му — изтъкна той и се настани на масата, докато Ерлин наливаше чая. — Той ми пише писма на всеки няколко месеца, за да ме пита докъде си стигнал. Явно лавиците на Великата библиотека жадуват за тези томове.
— Могат да пожадуват още малко — отвърна Ерлин. — Не е моя вината, че Харлик е избрал да преразкаже най-скучните бръщолевения, нали?
Бутна едната димяща чаша през масата и седна, посръбвайки от собствената си напитка, като бърчеше замислено вежди.
— Доста време мина, откакто чух да се споменава за сталхастите — каза той. — Не мога да кажа, че те са оставили голям отпечатък върху историята на Далечния запад.
— Мисля, че това може скоро да се промени. — Вейлин му разказа за събитията от последните няколко дни. Не пропусна нищо, защото прецени, че от тях двамата Ерлин знае далеч повече тайни.
— Генерал Джиян. — Бухлатите вежди на Ерлин се надигнаха изненадано. — Виж, него съм го чувал. Трябва да беше преди двайсетина години, но още тогава той имаше отлична репутация. Доколкото си спомням, създал си е име, като сразил флотата на Черния флаг по време на войните със Северния пиратски съюз — постижение, което убягвало на дузина негови предшественици. Не е човек, който се плаши лесно.
— Сталхастите са го уплашили достатъчно, за да го накарат да преплава Аратейския океан в търсене на нови оръжия. Що за хора са те?
— Такива, които по всеобщото мнение е по-добре да избягваш. Едно от конните племена, които кръстосват Желязната степ, макар че обичаите им са уникални и се говори, че се различавали от другите конни народи по външност и език. Не мога да свидетелствам за това лично, защото никога не съм ги виждал. Но съм слушал много разкази за ритуалите им и те не изглеждат никак приятни.
— Ритуали? Значи са религиозни?
— В известен смисъл. Говори се, че почитали някакви така наречени Невидими, каквото и да представляват те. Имат различни кланове, които се наричат скелди и си съперничат за върховенство един над друг, но всички се подчиняват на жреците им. — Той млъкна за момент и се замисли, посръбвайки от чая си. — И генерал Джиян е казал, че сега те представляват заплаха за северната граница на Достопочтеното кралство?
— Това бяха предсмъртните му думи.
— Единственото нещо у сталхастите, за което всички източници са единодушни, са отличните им бойни умения. Помня, че един кавалерийски офицер от Далечния запад ги бе нарекъл най-добрите конни воини на света.
— По-добри дори от еорилите ли?
— Да, знам, трудно е за вярване. Но колкото и да са умели, еорилите не носят броня и почти не употребяват стомана. Сталхастите се славят с качеството на броните и сабите си. Някои източници ги наричат Стоманената орда. Ако някой е успял да ги обедини, на Търговските кралства може би им предстоят много тежки времена.
— Джиян, изглежда, мислеше, че кралството му е изправено пред пълно унищожение и че сталхастите няма да спрат дотам. — Вейлин млъкна, после добави: — Пратеника също каза нещо подобно, преди да умре.
Сянка премина по лицето на Ерлин, той остави чашата си и заби отнесен поглед в масата. Споменаването на Пратеника неизбежно водеше до мисли за Съюзника — мисли, които Вейлин знаеше, че Ерлин прави всичко възможно да потиска.