— Съжалявам, но трябва да попитам — каза Вейлин. — Съюзника. Той спомена нещо, преди да го накараме да докосне черния камък. Нещо огромно и гладно, каза той. Знаеш ли за какво говореше?
Ерлин мълча дълго — толкова дълго, че парата, издигаща се от чашата му, почти бе изчезнала, преди да заговори отново.
— Не, но помня страха му от него. Голяма част от чувствата му се бяха притъпили през вековете на неговото съществуване, оставяйки само желанието да сложи край на всичко и ужаса от онова, което бе видял при второто си докосване до черния камък. Споменът е смътен, само кълбяща се мъгла от усещания, никое от тях приятно. Всъщност не мисля, че той е знаел какво вижда, но е разбирал какво означава то, какво иска.
— И какво иска?
Ерлин сви рамене и посегна за чашата си, после направи кисела гримаса, като видя, че съдържанието ѝ е изстинало.
— Всичко. То иска всичко и дори тогава няма да се засити. — Стана, отиде до печката в другия край на колибата и сложи чайника над огнището. — Ти спомена също Нефритената принцеса — каза, явно обзет от желание да смени темата.
— Имаше една жена — каза Вейлин. — Ти никога не си я виждал, но ние бяхме… много добри приятели…
— Сестра Шерин — прекъсна го Ерлин. — Изгубената ти любов, пратена надалеч, за да ѝ бъде спестена твоята съдба в края на Алпиранската война. Тази история е доста известна.
— Както и да е — каза Вейлин. — Шерин беше… е лечителка. Пратеника подхвърли, че ѝ се е наложило да се грижи за Нефритената принцеса и в резултат на това се е поставила в голяма опасност.
— Значи можеш спокойно да пренебрегнеш думите му. Нефритената принцеса е по-стара дори от мен. Тя не боледува.
При вида на почти сивата брада на Ерлин Вейлин повдигна вежда.
— Нещата се променят, даже и за Надарените.
— Ти не разбираш. Тя е… различна. Когато казвам по-стара от мен, нямам предвид с няколко десетилетия или дори няколко века. Тя знае такива истории… — Погледът на Ерлин стана отнесен и устните му се извиха в лека усмивка при спомена. — За време, преди да се издигнат градовете, за огромни зверове, погубени от прищевките на времето и климата. За войни, кралства и империи, чиито имена никой вече не си спомня, освен нея. В сравнение с Нефритената принцеса аз съм пеленаче. Ако Шерин е отишла при нея, не е било като лечителка.
— Защо тогава?
— Хората от Далечния запад винаги са търсили съветите ѝ, защото вярват, че тя притежава далеч по-голяма мъдрост и прозорливост от повечето мъдреци или учени. По тази причина тя отдавна се уединява в различни убежища и се мести, когато те неизбежно рухнат под тежестта на времето. Високия храм е само последното от тях. Той се намира дълбоко в северните планини на Достопочтеното кралство и не е лесно да се стигне дотам. Знам го, защото съм ходил два пъти. Но колкото и да е труден пътят, има хора, които продължават да търсят мъдростта ѝ. Може би и Шерин е сторила същото.
Млъкна и изгледа внимателно Вейлин.
— Виждам какво си мислиш, приятелю. И те моля: не го прави.
Мислите на Вейлин се върнаха към трапезарията на Керан и видението на Лорен. „Нощес сънувах вълк.“
— Не съм сигурен, че имам избор — каза той. — Ако тя е в опасност…
— Откъде знаеш, че изобщо би приела помощта ти? — прекъсна го Ерлин. — След онова, което направи с нея?
Прокарва пръсти през косата ѝ, подава я в ръцете на Ам Лин, гледа как корабът я отнася… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“
— Не знам — каза Вейлин. — Но независимо дали ще я приеме, или не, не мога просто да стоя тук, вече не. Освен това от начина, по който Пратеника говореше за сталхастите, стана ясно, че тук се крие по-голяма опасност от обикновено безчинстване на неизвестно конно племе — опасност, за която кралица Лирна може би трябва да бъде предупредена.
— Те се намират далеч отвъд океана. Каква опасност биха могли да представляват за нас тук?
— Всеки океан може да бъде прекосен, както показа нашата кралица за сметка на воларианците. Те си въобразяваха, че са в безопасност от нас. Но грешаха.
— Земите на Търговските крале не са Кралството. Нито са Алпира или Волария. В Далечния запад са печатали книги и са чертали пътищата на звездите още когато ние сме се мъчили да проумеем с кой край на копието да пробождаме сърните. Там ти няма да си легенда. Там ще си само един варварин чужденец, малко повече от дивак в техните очи.