„И мен ме плениха веднъж“, напомни си. Тази мисъл неизбежно го накара да си спомни за времето, прекарано в императорските тъмници, и виденията за Шерин, донесени му от кръвната песен. Отначало те представляваха само кратки проблясъци, които ставаха все по-детайлни и по-продължителни, докато той усъвършенстваше уменията си с песента. Винаги я виждаше да лекува — моряк със счупена ръка, болно дете в бедняшка колиба, жена в разкошно имение, страдаща от трудно раждане. С времето тези проблясъци започнаха да избледняват, докато той усещаше, че Шерин излиза извън обхвата му, но последното видение си остана най-ясното от всички. „Тя беше щастлива — помисли си той, спомняйки си дълбоката ѝ почит към мъжа, когото посрещаше. — Кой ли е той? Приятел? Любим? Съпруг?“
Силна врява изпод палубата прекъсна мислите му и спря тренировката на Алум и Семон.
— Това ще да е просто свада, милорд — обади се Семон, докато от близкия люк продължаваше да долита хор от високи гласове. — Никога не съм виждал моряк, който да не намери за какво да се скара.
Гълчавата изглеждаше по-силна от обикновено скарване и докато продължаваше, Вейлин долови в нея странна нотка — един глас, по-тънък от другите. Женски глас.
Той изруга, втурна се към люка и бързо се спусна в трюма. Не бе трудно да се намери източникът на врявата — гъсто скупчване на мъже близо до кърмата, което ту се свиваше, ту се отдръпваше от нещо в центъра им. Един от тях залитна назад и извика от болка и Вейлин зърна кръв по лицето му. Останалите моряци, общо шестима, се хвърлиха отново напред и заритаха и заудряха гърчещия се на палубата мъж.
— Спрете! — викна Вейлин и си проби път през групичката мъже. Всички без един реагираха моментално и отстъпиха назад, свели глави пред гнева на граничния лорд. Мъжът с окървавеното лице обаче продължи да рита в корема падналия на палубата. Вейлин пристъпи напред да го издърпа, а после спря, понеже от сенките зад проснатия човек изскочи бърза фигура и заби юмрук в лицето на нападателя. Морякът залитна от удара, но остана прав и облиза стичащата се от носа му кръв, преди фигурата от сенките да му нанесе нов удар в слепоочието, който го просна в безсъзнание на дъските.
— Стига! — Вейлин срещна погледа на Елеса, докато тя вървеше към мъжа, когото бе проснала на палубата, с нож в ръка.
— Гнусното копеле ми посегна! — изсъска тя и изнесе ножа назад за удар. Вейлин пристъпи между нея и падналия моряк и сграбчи ръката ѝ в здрава хватка.
— Казах: стига.
— Аз съм добре, между другото — изстена Норта от палубата, като трепна и притисна ръка към корема си, докато сядаше.
— Той се опита да ме предпази от тях — каза Елеса. — Тази паплач — гласът ѝ премина в ръмжене, когато се обърна към моряците, — си мислеше, че може да се позабавлява с мен.
— Тя е нелегална пътничка, милорд — обади се един от моряците. Вейлин откри, че не му харесва възмутената отбранителност в държането на мъжа, докато стрелна с мрачен поглед Елеса. — Нелегалните пътници нямат права. Това е традиция…
Думите му секнаха, когато Вейлин го зашлеви толкова силно, че той залитна.
— Марш горе — каза той на моряците и подритна главата на лежащия в несвяст техен другар. — И вземете този с вас.
Те имаха достатъчно ум да преглътнат всякакво мърморене, докато вдигаха падналия и се качваха по стълбите на горната палуба.
— Можеш ли да се държиш на крака? — попита Вейлин и се наведе да хване ръката на Норта. Той я стисна и бавно се изправи.
— Трябваше да се скриеш точно в склада с ром, нали? — попита той Елеса, после поклати глава и потъна със залитане в сумрачните недра на трюма.
Вейлин се обърна към Елеса. Тялото ѝ сякаш вибрираше от сдържан гняв и тя срещна погледа му без никакво разкаяние.
— Как? — попита простичко той.
— Преплувах залива от северния нос и се покатерих по котвената верига, докато ти се сбогуваше. — Тя сви рамене. — Не беше трудно.
„Толкова прилича на Рева — помисли си той — Но не съвсем.“
— Майка ти щеше да убие поне двама, преди да пристигна — каза ѝ.
Втренченият ѝ поглед се превърна в нещо по-предпазливо.
— Схваната съм от клечане зад буретата цели три дни.
„Не — реши той, изучавайки внимателно лицето ѝ. — Знаела си, че ще те спра.“
— Лорд Норта успя ли да стигне до рома?
Тя поклати глава.
— Канеше се, без съмнение. Опита се да пробие дупка в едно от по-малките бурета и го събори върху крака ми. Онези негодници ни чуха да спорим. — Тя се поколеба. — Ще ги обесиш ли?