— Тогава потегляйте за дома с моите благодарности. Пълната сума за това пътуване е депозирана при лейди Керан. — Вейлин го тупна по рамото и отиде при перилата, докато екипажът довършваше спускането на лодката през борда.
— Сума, от която с радост бих се отказал, за да ви видя, че се връщате жив и здрав. — В погледа на Вайзер имаше нетипична напрегнатост, която накара Вейлин да се поколебае. — Пределите имат нужда от вас, милорд — продължи той. — Както и Кралството. Загубихме прекалено много във войната. Виждал съм кралица Лирна и не ми харесва мисълта да стоя пред нея и да ѝ обяснявам защо съм откарал Вейлин Ал Сорна към гибелта му.
— Кажи ѝ, че аз съм заповядал така. Сигурен съм, че тя ще разбере.
Вейлин отиде при Елеса до парапета и загледа как Норта и другите се качват в лодката. Отдели един момент да я огледа и забеляза, че лицето ѝ е отслабнало през седмиците в морето. Ежедневният режим от изтощителни упражнения, тренировки с меча, уроците на Норта с лъка, да не говорим за нощите, в които спеше на палубата — всичко това бе понесено с безмълвно примирение. В погледа ѝ от време на време все още проблясваше негодувание, но тя никога не се бе възпротивила на заповед, колкото и да накърняваше гордостта ѝ. Той се зачуди дали Елеса не се опитва да докаже нещо на себе си, вместо на него. „Или пък е заради Рева? — помисли си. — По нея ли се опитва да се равнява?“ При тази мисъл го прободе леко съчувствие, защото знаеше, че това е връх, който никой не може да се надява да достигне.
— Последен шанс, милейди — каза той на Елеса. — Все още можеш да се обърнеш и да се върнеш у дома. Струва ми се, че майка ти ще е доволна от новопридобитата ти дисциплина…
Тя се обърна, прескочи парапета и тупна право в средата на лодката, което предизвика тиха ругатня откъм Семон, защото съдът се разклати в спокойните води на пристанището. Вейлин потисна смеха си и се спусна по въжето при тях. Сложи Елеса и Семон на греблата, а сам седна на носа при Ерлин, докато те загребаха.
— Я повтори, как се казваше този град? — попита го Вейлин.
— Хан-Ши — отвърна Ерлин. — Най-голямото пристанище на Достопочтеното кралство. Отстъпва само на столицата по размери и население.
— Значи предполагам, че няма да е лесно да намерим водача, за който говореше?
Лека усмивка премина на по лицето на Ерлин и той поклати глава.
— О, не мисля. Тоест, ако някой не е успял най-после да му пререже гърлото.
Макар че слънцето едва бе изгряло, крайбрежната улица вече гъмжеше от хора, както е обичайно за пристанищата. Рибари приготвяха мрежите си за деня, а екипажите на търговските кораби се връщаха на зигзаг към съдовете си след нощ на пиене и веселба. Когато Ерлин ги поведе от пристана към многолюдните улици оттатък, Вейлин се изненада от липсата на интерес у местните жители, които им хвърлиха само някой и друг поглед, повечето насочени към Алум — заради високия му ръст, подозираше Вейлин.
— Доковете са място за отсядане на чужденците — обясни Ерлин. — Единственото място в цялото кралство, където им е позволено да живеят — след като закупят разрешение за това от Търговския крал, разбира се. Някои търговци от Кралството и от Алпира живеят тук от години.
— Какво ги спира да си вдигнат чукалата и да се преместят някъде другаде? — попита Норта и Вейлин забеляза как очите му оглеждат с жив интерес табелите на различните магазини, покрай които минаваха.
— Заплахата от моментална екзекуция — каза Ерлин. — И фактът, че има доста голяма стена, ограждаща квартала. Ще откриете, че хората от Далечния запад са извънредно щателни.
Докато навлизаха по-надълбоко в града, улиците се стесниха. Ерлин завиваше ту насам, ту натам с несъзнателна лекота, която подсказваше, че мястото му е познато — признак, че паметта му не е размътена въпреки всички слабости на тялото му. Скоро Вейлин започна да оценява подчертаната разлика на тукашната архитектура; почти всички къщи бяха от дърво вместо от камък и много рядко се издигаха на повече от два етажа. Покривите бяха с по-малък наклон от източните и всеки бе покрит с теракотени плочки; от стрехите им капеха едри капки роса.
— Какво страхотно място за един крадец — отбеляза Семон. Вейлин го погледна през рамо и видя, че бандитът се взира с копнеж към надвисналите стрехи. — Къщите са на не повече от две-три крачки една от друга, а ако се подхлъзнеш, падането няма да те убие.
— Да, няма — каза Ерлин, като спря и кимна към един символ, изрисуван с червено на стената на една ъглова къща. — Но Алената лента ще го стори, ако те хване. Съветвам те да обуздаваш импулсите си, младежо. Тук никой не краде без разрешение.