Лицето на Ерлин помрачня и той отпи още няколко глътки от чая си, преди да отговори.
— Небесната благословия ми бе отнета. Откривам, че не ми липсва. — Усмихна се и се поизправи в делова поза. — Но няма да ти досаждам с дълги разкази за несгоди, почитаеми Пао, защото помня, че ти винаги си бил преди всичко търговец. Лорд Вейлин, другарите му и аз искаме да стигнем до Високия храм. И не бихме желали да безпокоим Търговския крал с бремето на нашата компания. Лорд Вейлин притежава богатства, както ти така мъдро отбеляза. Ще бъдеш щедро възнаграден.
— Високия храм — повтори Пао Лен. — Значи искаш да направиш ново поклонение при Нефритената принцеса. Защо? Мислиш ли, че тя ще ти върне благословията?
— Не, стари приятелю. Не съм толкова наивен. Макар че, трябва да призная, ужасно ми се иска да чуя песента ѝ още веднъж, преди да изчезна от този свят.
— Тогава защо?
— Необходимо ли е да знаете причините ни? — попита Вейлин. — Ние искаме вашите услуги и сме готови да платим за тях. Целта ни си е наша работа.
Видя как лицето на Ерлин трепва предупредително, макар че Пао не показа с нищо, че е обиден.
— Необходимо? — повтори той с мек тон. — Не. Но определено е желателно и полезно. Всяко знание носи полза. Именно чрез знанието Алената лента преуспява. Например ние знаем с точност до една унция колко злато е било изкопано в Северните предели през последните пет години. Знаем, че вие управлявате там, но не забогатявате от това. Знаем, че някога сте били монах-воин, служещ на религия, която боготвори мъртвите, и че сте прекарали пет години в алпиранска тъмница за убийството на наследника на императорския им трон. Знаем, че сте били генерал на своята кралица във войната, която я направи завоевателка на Воларианската империя. И знаем, че тя харчи златото, което вие добивате от владенията ѝ, за да възстанови земите, които е завладяла, и да обучи армии, с които да завладее още. А сега сте тук.
— Работата ми в тези земи е лична — каза му Вейлин. — Всъщност аз съм тук без знанието или разрешението на моята кралица. По законите на Обединеното кралство това ме прави престъпник и при завръщането ми ще ми бъде търсена сметка.
— Рискувате толкова много просто за един личен въпрос. Странно е човек, затънал в такава сантименталност, да се издигне толкова нависоко, или пък всичко се дължи на бойните ви умения? — Пао Лен килна глава и изучи Вейлин още по-внимателно, а очите му сякаш блестяха. — В голямата си част, може би. Но не изцяло. Във вас има нещо повече от обикновен убиец. Присъствието ви тук е смущение, още едно зрънце, което да наклони везните и да наруши баланса, който поддържа Далечния запад в хармония. Но Алената лента никога не е просперирала чрез хармония. Говори се, че Небесните вестители са излезли. Навсякъде гъмжи от поличби и слухове и до нас стигна вест за голяма битка в Желязната степ. Войната иде и везните скоро ще бъдат преобърнати — и когато това стане, Алената лента ще пожъне наградата си от последвалия хаос. Винаги е било така. От най-ранните дни на Изумрудената империя до възхода на Търговските крале.
Вдигна чашата си и отпи, пресушавайки съдържанието ѝ на няколко глътки.
— Така — каза, като я остави и си наля още чай. — Аз ще се съглася да ви помогна в пътуването ви до Високия храм. Но цената ще е висока.
— Имам злато — каза Вейлин и посегна към кесията на колана си. — Ако ви трябва още, можем да пратим хора…
— Не ви искам златото. Искам думата ви.
— Моята дума?
— Да. Думата ви е вярна, нали?
— Никога не съм я нарушавал, ако това имате предвид.
— Добре. Значи, Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели, искам думата ви, че следващия път, когато Алената лента ви помоли за услуга, ще я осигурите. Няма да спорите. Няма да се колебаете. Просто ще направите каквото се иска от вас. Независимо какво е.
Вдигна отново чашата към устните си и задържа погледа на Вейлин, докато пиеше.
— Лорд Вейлин има достъп до много съкровища — каза Ерлин. — Не само злато. Син камък, прекрасни дарове от всички краища на света…
— Думата му. — Чашата на Пао Лен звънна тихо, почти мелодично, когато той я остави в чинийката. — Никоя друга цена не е приемлива.
Ерлин се обърна към Вейлин и заговори на сеордски — език, който Вейлин владееше само на най-основно ниво. По мръщенето на Пао Лен обаче можеше да се заключи, че той изобщо не го знае.
— Откажи — посъветва го Ерлин. В погледа му имаше настойчивост, която не оставяше никакво съмнение за сериозността на момента. — Това не е дребна работа.