Като видя, че Чиен спря до един отвор в стената, той отиде при нея и откри, че входът е препречен от дебела желязна врата.
— Над нас е защитната стена — обясни тя шепнешком и хвърли поглед към най-близката решетка, преди да посегне и да хване железните дръжки. Разнесе се тихо скърцане, когато вратата се завъртя, и очите на Вейлин различиха една панта, където тя се свързваше със сводестия таван. Той очакваше Чиен да я отвори докрай, но тя изчака, все още вперила поглед в решетката на тавана.
— Бъдете готови да действате бързо — прошепна тя. — Няма да имаме много време.
— За какво?
Отговорът дойде след миг — силният звън на камбана, който проникна през решетките и заехтя в цялата канализация. Чиен се хвърли напред, завъртя вратата нагоре и силното дрънчене, когато металът срещна тухлите, бе погълнато от продължаващия звън на камбаната. Тя задържа вратата и даде нетърпеливо знак с глава на Вейлин. Той махна на другите и бързо се шмугна в най-тесния тунел досега. Височината му бе едва три стъпки, така че бе принуден да пълзи на четири крака, докато другите напираха отзад. Чу дрънченето на падащата обратно врата точно преди камбаната да спре да бие.
— Продължавайте — заповяда Чиен с дрезгав шепот. — Полунощната камбана е силна, но това не означава, че не са ни чули.
Трябваше да пълзят повече от час, за да излязат от тунела. Вейлин непрекъснато се бореше с грубото, хрипливо давене в гърлото си от непоносимото зловоние. Най-после въздухът започна да се прочиства и той излезе на един широк корниз. Тук осветлението бе по-слабо и идваше от малък отвор високо горе. Вейлин можеше да види, че корнизът се протяга в далечината и от двете му страни. Пред него имаше дълъг наклон от гладък камък, по който се стичаше вода. Той се спускаше към тъмните дълбини и краят му не се виждаше, което предизвика у Вейлин кратко замайване и го накара да отстъпи крачка назад.
— Дръжте краката си събрани и насочени към сянката — посъветва ги Чиен, като излезе на корниза след тях. — А ръцете скръстени. Ще се изкушавате да ги използвате, за да забавите падането си. Недейте, ако не искате плътта ви да бъде разкъсана чак до костите.
Вейлин понечи да я попита какво има предвид, но въпросът замря на устните му, когато тя скръсти ръце, скочи от корниза и се хлъзна надолу по склона, за да изчезне след миг в чакащия мрак. Ерлин я последва почти моментално, като промърмори: „Преди години не ми се виждаше толкова стръмно“, преди да затвори очи и да скочи от корниза.
— Не искам да правя това — промърмори тихо Семон, нарушавайки последвалата тишина.
— Щом един старец може да го направи, значи и ти можеш — каза Елеса. Пое си дъх, скръсти ръце и скочи. Вейлин сподави едно глухо проклятие, когато тя изчезна бързо от погледа му.
Алум бе следващият и се изкиска тихо, докато го правеше, макар че Вейлин забеляза лека предпазлива нотка в гласа му, преди мореската да се изгуби в мрака.
— Господин Семон? — каза той и повдигна вежда към бандита. Младежът преглътна и скръсти ръце, но не скочи, а продължи да се взира в дълбините.
— Ей сега, милорд — каза той. — Трябва ми само минутка…
Думите му преминаха в ужасен вик, когато ботушът на Норта намери задника му и го прати да се премята надолу, размахвайки ръце. Вейлин видя как Норта броеше секундите, докато писъците на младежа не секнаха рязко.
— Около стотина стъпки. — Норта се усмихна невъзмутимо. — Изглежда страшно, но в никакъв случай не е смъртоносно. След теб, братко.
— Предполагам, че си пресметнал обратен маршрут през канализацията — каза Вейлин. — Както и откъде би могъл да си набавиш вино.
— Какъв е смисълът? Нямам пари, ти го каза.
— В такъв случай няма да имаш нищо против да минеш пръв.
Норта го погледна. Дългото негодувание, което го бе завладяло по време на пътуването, вече бе отшумяло, заменено от нещо, което Вейлин смяташе за още по-лошо. „Срам и пораженчество“, заключи той и извърна поглед. Знаеше, че може да се сбият. Норта си бе възвърнал част от силите и уменията на „Морска оса“, но все още бе далеч от предишното си „аз“. Вейлин би могъл да го прати да се премята след Семон. Но после какво? Пътят, който им предстоеше, бе дълъг и той не можеше да се тревожи на всяка крачка, че брат му би могъл да изнамери отнякъде пиене.