Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.
Предварително ви уверявам, че когато става въпрос за Зуи, ние имаме работа със сложното, изключителното, двойственото, тъй че тъкмо тук трябва да бъдат вмъкнати два параграфа в стил досие. Като начало ще кажа, че той беше дребен младеж с много мършава фигура. Ако го погледнете отзад — особено там, където изпъква гръбначният стълб, — можете да го вземете за едно от онези бедни градски деца, пращани всяко лято в благотворителни лагери, за да понапълнеят и да се попекат на слънце. От близко разстояние той бе удивително красив и в профил, и в анфас, дори театрално красив. Най-голямата му сестра (която скромно предпочита да я наречем тук вирджинска домакиня) ме помоли да пиша, че той прилича на „синеокия мохикан-скаут от еврейско ирландски произход, който умира в ръцете ви на масата за рулетка в Монте Карло“. Според едно по-общо и положително не толкова ограничено мнение, прекалената красота, да не кажа великолепие, на лицето му, слава богу, се нарушавала донякъде от това, че едното му ухо стърчало малко повечко от другото. Аз самият категорично се разграничавам от тези две мнения. Признавам, че лицето на Зуи бе почти съвършено красиво. Затова нищо не можеше да го спаси от множеството смели, словоохотливи и обикновено лицемерни оценки, както се случва с всяко произведение на изкуството. Остава да ви кажа, че само една от стотиците всекидневни опасности — автомобилна катастрофа, грип или лъжа преди закуска — би могла за един ден или дори за един миг да огруби, да заличи безмерната красота на лицето му. Но онова, което бе неизменно и което, както вече ясно подсказахме, „буди вечна радост“1, бе одухотвореността, която лъхаше от всяка чертичка на лицето му — особено си личеше в очите; тя грабваше вниманието като маска на Арлекин, но понякога бе и още по-смущаваща. По професия Зуи бе актьор, изпълнител на главни роли в телевизията — вече три години, та и повече. Всъщност той бе толкова „търсен“ (и според съмнителни сведения от трета ръка — толкова добре платен), колкото навярно е всеки млад изпълнител на главни роли в телевизията, който още не е станал холивудска или бродуейска звезда със сигурна репутация от национален мащаб. Но вероятно всяко от тези две твърдения, без да сме го разгледали подробно, може да ни доведе до прекалено категорични предположения. Работата е там, че на седем години Зуи бе направил своя официален и сериозен дебют пред публика. В семейството, което първоначално бе имало седем деца2 — пет момчета и две момичета, — той бе предпоследен по възраст и всички те в детските си години през доста подходящи интервали от време бяха участвали редовно в една радиопрограма, детска викторина, наречена „Какво умно дете“. Разликата от близо осемнайсет години между най-голямото дете Сиймор и най-малкото Франи значително бе помогнала на семейството да получи нещо като родословен договор за излизане пред микрофоните на „Какво умно дете“ със срок повече от шестнайсет години — от 1927 до края на 1943, години, свързващи епохата на чарлстона и на „Летящите крепости“. (Смятам, че до известна степен тези факти тук са на място). При всичките затишия и интервали между най-блестящите изяви на различните деца в програмата, може да се каже (с няколко незначителни резерви), че и седемте бяха успели да отговорят по радиото на невероятен брой ту дяволски отвлечени, ту дяволски остроумни въпроси, изпратени от слушателите, с оригиналност и увереност, считани за уникални в рекламните радиопредавания. Реакцията на публиката беше винаги бурна, никога сдържана. Изобщо слушателите бяха разделени на два удивително непримирими лагера: едните твърдяха, че децата на семейство Глас са тълпа нафукани, непоносими копеленца, които е трябвало да бъдат удавени или отровени още при раждането; според другите това бяха истински малолетни генийчета и всезнайковци от рядко срещана, макар и незавидна порода. Сега, когато пиша тези редове (1957), има бивши слушатели на предаването „Какво умно дете“, които си спомнят с удивителна точност отговорите на всяко от седемте деца. Сред тази вече оредяваща, но все още странно подобна на елитен кръжок група съществува единодушното мнение, че от всички деца най-голямото момче, Сиймор, в края на двайсетте и в началото на трийсетте години се е представяло най-добре, имало е най-много „постоянни почитатели“. Зуи, най-младият от момчетата в семейството, обикновено се нарежда на второ място — след Сиймор, що се отнася до предпочитания и привлекателност. И тъй като тук проявяваме чисто литературен интерес към Зуи, можем да добавим, че като бивш участник във викторината „Какво умно дете“ той превъзхождаше братята и сестрите си с енциклопедичните си знания. От време на време през всичките години на участие в предаването седемте деца ставаха лесна плячка на онези детски психолози или професионални педагози, които проявяват особен интерес към свръхнадарените деца. В тази кауза или служба — да разкрием картите — Зуи бе най-жадно разпитван, интервюиран и прехвърлян от ръце в ръце. Съвсем явно и доколкото знам — без изключение, неговите преживявания в, очевидно противоречивите области на клиничната, социалната и вестникарската психология му бяха стрували скъпо, сякаш местата, където го изследваха, постоянно гъмжаха от някакви ужасно заразни травми или просто от обикновени старомодни микроби. Например през 1942 година (въпреки упоритото неодобрение на двамата по-големи братя, които по това време бяха в армията) той пет пъти бе изследван от една и съща научна група в Бостън. Докато траеха повечето от тези разпити, Зуи бе на дванадесет години и е възможно поне в началото пътуванията с влак — десет на брой — да са имали известна привлекателност за него.) Основната цел на петте изследвания, както се разбра, бе да се изолира и изучи, ако е възможно, източникът на неговите преждевременно развити ум и фантазия. В края на петия разпит обектът на опита бе върнат у дома в Ню Йорк с три-четири аспирина в плик с монограм, за да си лекува простудата, която се оказа бронхопневмония. След повече от месец в единайсет и половина през нощта се състоя междуградски разговор с Бостън (пуснаха се куп дребни монети в обикновен телефонен автомат) и един непознат глас — човекът явно нямаше намерение да ги разсмее с педантизма си — съобщи на мистър и мисис Глас, че техният дванайсетгодишен син Зуи имал такъв богат речник, че можел да се сравнява единствено със самата мис Мери Бейкър Еди3, стига някой да успеел да го накара да си служи с него.
1
Отпратка към поемата „Ендимион“ от известния английски поет Джон Кийтс (1795–1821). — Б. пр.
2
Опасявам се, че точно тук това естетическо прегрешение, бележката под линия, е тъкмо на място. В моя разказ директно ще видим или чуем само двете най-малки деца на семейство Глас. Все пак останалите пет, по-старшите, доста често ще шестват напред-назад из сюжета като многобройните призраци на Банко. Читателят може би ще иска да знае от самото начало, че в 1955 година най-големият син на семейството Сиймор вече седем години не бе между живите. Той се самоуби, когато бе на почивка с жена си във Флорида. Ако бе останал жив, в 1955 щеше да бъде на 38 години. Следващият по възраст, Бъди, бе, както се казва на студентски жаргон, „щатен литератор“ в един девически колеж в северната част на щата Ню Йорк. Той живееше сам в неотоплена и неелектрифицирана къща на около четвърт миля от един много известен зимен курорт. Следва Бу Бу — омъжена, майка на три деца. През ноември 1955 година тя бе на пътешествие в Европа заедно със съпруга си и трите си деца. Близнаците Уолт и Уейкър идват след Бу Бу. По това време бяха изминали десет години от смъртта на Уолт. Той загина при една внезапна експлозия, когато беше с окупационната армия в Япония. Уейкър, по-млад от него с някакви си дванайсет минути, беше католически свещеник и през ноември 1955 се намираше в Еквадор на някакъв йезуитски събор. — Б. а.