След няколко мига свекърва й се успокоява. С привичен жест настоятелно протяга ръка, нетърпеливо мърда пръсти — Зулейха й подава предварително приготвената стомна с питейна вода. Бабата отпива жадно, капките се стичат по дълбоките бръчки от ъглите на устата към брадичката. После замахва и с все сила запокитва съда към стената. Стомната се строшава, пръскайки се на парчета, по гредите плъзва тъмно петно от вода.
Зулейха мърда устни в кратка беззвучна молитва. Какво й става днес на Вампирица, Аллах всемогъщи?! Много се е разбесняла. Дали пък не се е побъркала от възрастта? Зулейха изчаква. После боязливо приближава свекърва си и продължава да я облича.
— Мълчиииш — осъдително просъсква старицата, като позволява да й сложи чиста долна риза и шалвари. — Вечно мълчиш, като че си няма… Ако някой ми стореше това, щях да го убия.
Зулейха спира.
— А ти няма да можеш. Нито да удариш, нито да убиеш, нито да обикнеш. Злобата ти спи дълбоко и тепърва няма да се събуди, а без злоба, живот ли е? Не, никога няма да заживееш истински. С една дума, кокошка… И животът ти е кокоши — продължава Вампирица, като се обляга на стената с блажена въздишка. — А моят беше истински. Може вече да съм сляпа и глуха, но пак ми се живее, харесва ми. А ти не живееш. Затова не ми е жал за тебе.
Зулейха стои и слуша, притиснала старческите валенки до гърдите си.
— Скоро ще умреш, сънувах го. Ние с Муртаза ще останем в къщата, а за тебе ще долетят три огнени ферещета и ще те отнесат право в ада. Видях го ясно като наяве: и как те хващат под мишниците, и как те мятат на колесницата, и как те карат към пропастта. А аз стоя пред портата и гледам. Ти и тогава мълчиш. само мучиш като Кюбелек и ме зяпаш като обезумяла със зелените си очища. Ферещетата се кискат, държат те здраво. Плясък на камшик — и земята се отваря, от пукнатината излизат дим и искри. Плясък — и всичките полетяхте натам, и изчезнахте в оня дим…
Краката на Зулейха се подкосяват и тя изтървава валенките, обляга се на стената, бавно се свлича по нея до тънката постелка, едва възпираща студа на пода.
— Това може и да не се сбъдне скоро. — Вампирица широко и сладко се прозява. — Нали знаеш: някои сънища се сбъдват бързо, други — след месеци, даже почвам да ги забравям…
Зулейха облича непохватно старицата — ръцете й не я слушат. Вампирица го забелязва и се подсмива злобно. После сяда на пейката и се опира решително на бастуна.
— Днес няма да излизам с тебе от банята. Може главата ти да се е размътила от чутото. Кой знае какво ще ти щукне. А аз имам още дълго да живея. Тъй че викни Муртаза, нека той ме заведе вкъщи и ме сложи да спя.
Зулейха загръща стегнато кожуха върху сгорещеното си голо тяло, отива в къщата и довежда мъжа си. Той влиза тичешком в съблекалнята без шапка, без да си изтупа валенките от полепналия сняг.
— Какво има, ени?
Спуска се към майка си, хваща й ръцете.
— Не мога… — с внезапно отслабнал глас съска Вампирица, като отпуска глава на гърдите на сина си. — Не мога повече…
— Какво?! Какво?!
Муртаза коленичи и започва да опипва главата, шията, раменете й.
С трепереща ръка бабата развързва връзките на кулмека си на гърдите и го дръпва за яката. В открилия се отвор върху светлия триъгълник кожа тъмнее пурпурночервено петно с едри черни зърна съсирена кръв. Синината продължава и под отвора на ризата надолу, към корема.
— За какво? — Вампирица извива уста като кобилица, от очите й се отронват две едри блестящи сълзи и се изгубват някъде в ситно треперещите бръчки по бузите й; тя се притиска към сина си и беззвучно се тресе. — Та аз нищо не съм й сторила…
Муртаза скача и се изправя на крака.
— Ти ли?! — ръмжи глухо, очите му пробиват като свредели Зулейха, ръката му опипва стената зад него.
Попада на снопчетата изсушени билки и връзката кесии — скъсва ги и ги мята. Най-после стига до тежката дръжка на метлата — хваща я по-здраво и замахва.
— Не съм я била! — сподавено шепне Зулейха, отскачайки към прозореца. — Никога, нито веднъж не съм я пипнала с пръст! Тя сама поиска…
— Муртаза, сине, не я бий, пожали я — разнася се от ъгъла треперещият глас на Вампирица. — Тя не ме пожали, но ти я пожа…
Муртаза запраща с все сила метлата по Зулейха. Дръжката уцелва рамото й, кожухът се свлича на пода. Тя събува валенките и се шмугва в парната баня. Зад нея вратата се затръшва с грохот, резето изгърмява — мъжът й я заключва отвън.
Притиснала горещото си лице към малкото изпотено прозорче, Зулейха гледа през танцуващата снежна пелена как мъжът й и свекърва й отплават като две високи сенки към къщата. Как светват и угасват прозорците в дома на Вампирица. Как Муртаза тежко крачи обратно към банята.