Зулейха иска да отблъсне Вампирица, замахва, но вместо това, кой знае защо, се отпуска на гърдите й, прегръща могъщото тяло, лъхащо на дървесна кора и на влажна пръст. Заравя лице в нещо топло, плътно, мускулесто, живо, усеща силните ръце на гърба си, на тила си, наоколо, навсякъде. Сълзите се надигат в гърлото й, стискат го като с връв — Зулейха плаче, заровена в гърдите на свекърва си, дълго и сладко. Сълзите й се леят толкова обилно и неудържимо, сякаш не идват от очите, а от дъното на сърцето й, подгонени от ускореното му и упорито туптене. Минути, а може би часове по-късно, изплакала всички неизплакани през годините сълзи, тя се успокоява, идва на себе си. Дишането й все още е забързано, гръдта й все още трескаво се надига, но дългоочакваното уморено облекчение вече се разлива по тялото й.
— Кажи, мамо… — тя не отваря очи, не разтваря ръце, сякаш се бои да я пусне, и продължава да шепне някъде между костеливото рамо на свекърва си и бръчките в основата на шията й. — Винаги съм искала да те питам: защо като млада си ходила в пущинака?
— Отдавна беше, тогава бях глупаво момиченце… Търсех смъртта като спасение от нещастна любов. — широката и твърда гръд на старицата се надига и отпуска в дълга мъчителна въздишка. — Отидох в пущинака, но смъртта не беше там.
Зулейха се дръпва учудено, за да погледне свекърва си в очите. Лицето на старата е тъмнокафяво, в големи лъкатушни бръчки. Дори изобщо не е лице, а кора на дърво. Зулейха държи в прегръдката си стара изкривена лиственица. Стволът на дървото е чепат и необятен, покрит със сребърни ручейчета от смола, корените са възлести, дългите разперени клони гледат нагоре, пронизват небесната синева, по тях като леко изумрудено сияние трепкат първите проблясъци на пролетното раззеленяване. Зулейха изтрива полепналите иглички и парченца кора от бузите си и поема през тайгата обратно към селището.
Игнатов отдавна беше наясно, че ще го свалят. След онзи случай с несъстоялия се заговор през четиресет и втора Кузнец напълно изстина към него, идваше рядко, за инспекциите пращаше по някой от своите юнаци. Оттогава те двамата с Игнатов не бяха седели нито веднъж. Самият Кузнец отхвръкна високо, чак до полковнишките висоти. Не смяташе за нужно да крие неприязънта си: личното дело на Игнатов се обогати с две служебни наказания. Трето би означавало неминуемо освобождаване от заеманата длъжност.
Игнатов, по това време старши лейтенант (повишението не беше за доблестна служба, а само поради плановата атестация в редовете на НКВД), неотдавна навърши четиресет и шест години. Шестнайсет от тях преминаха в Семрук. Още не беше стар, но вече бе доста побелял и сакат. С мрачно лице, с тежък характер. Самотен.
Пристигналият със сутрешния катер извънредно нагъл Горелов (не се беше сдържал, мръсникът, дотича преди всички, за да се наслади на властта си, да я изпие без бързане, с наслада) означаваше само едно: Игнатов го свалят. Може би още днес.
Той взема от масата униформения си кафяв кител и шумоли с четката по тънкото сукно. Какво пък, гадове, щом ще ме уволнявате, нека е като на парад. През последните години Игнатов често ходеше в цивилни дрехи, затова униформата му изглеждаше съвсем нова и се почистваше лесно и бързо. Кителът, бричът, фуражката — всичко е контешки ярко като ново, пъчи се на забития в стената пирон, точно по средата. Под тях Игнатов оставя лъснатите с вакса ботуши и картината придобива завършен вид: сякаш са му изпуснали въздуха и са го окачили за всеобщо разглеждане — ето го нашия комендант, полюбувайте му се.
Най-страшното беше, че той не искаше да заминава. Как стана така, че с годините се привърза към тази недружелюбна и сурова земя? Към тази опасна река, коварна с вечното си непостоянство, с хилядите си оттенъци на цветове и миризми? Към тези безкрайни диви гори, изтичащи отвъд хоризонта? Към това студено небе, даряващо сняг през лятото и слънце през зимата? И по дяволите, дори към тези хора — често неприветливи, груби, некрасиви, зле облечени, тъгуващи за родните си места, понякога жалки, странни, неразбираеми. Много различни.
Игнатов си представя как се връща вкъщи: ще се кандилка на запазеното си място във вагона, ще зяпа през мътното стъкло смяната на монотонните пейзажи, ще слезе на казанския перон, затъпял от многодневното пътуване, ще тръгне по опустелите вечерни улици… И къде ще отиде? При кого? Мишка Бакиев вече го нямаше, мимолетните увлечения от младостта — Илона, Настася, отдавна имат семейства, бившите подчинени — Прокопенко, Славутски и останалата компания — са го забравили… Казан вече не е част от живота му. А Семрук е.