— А ти гледай да останеш жив. Или помоли Аллах за бърза смърт, че да не се мъчиш.
Преселниците си шепнат възбудено: къде? къде? — Нима в Сибир? — Че къде другаде? Изселят ли някого — винаги го пращат там. — Това далече ли е? — Нали молла хазрет го каза: толкова е далече, че няма да издържим пътя. — И Алла! Само да стигнем. — Така си е. Който стигне, ще оцелее…
Дежурните звънко прищракват с винтовките, зареждат ги преди сън. Ромолът на гласовете стихва. Топлината от печката плъзва из джамията, клепачите натежават от умора, затварят се — Зулейха заспива. Жената на моллата, пуснала от клетката любимата си сива котка, я храни от ръката си, едрите й сълзи капят върху мекото шарено гръбче.
— Зулейхааа! — гласът на Вампирица идва отдалече, сякаш от зимника. — Зулейхааа!
Сега, мамо, тичам, тичам…
Зулейха отваря очи. Наоколо, в полумрака, едва разсейван от трептящата газена светлинка, спят преселниците. Огънят в печката припуква, овцете проблейват през сън в своята част. Дежурните сладко дремят, облегнати на стената, главите им клюмат към отпуснатите рамене.
Уф, сторило й се е.
Изведнъж се чува силно шумолене, и то съвсем наблизо. Накъсан шепот — мъжки ли е, или женски? — горещ, бърз, объркан, смесен с високо учестено дишане: там, върху наръча сено, дето снощи се настани оная жена, тъмнината трепти, вълнува се, диша. Движи се — отначало бавно, после по-бързо, по-рязко, по-стремително. Вече не е толкова тъмно — две тела, обвити в сенки. Нещо потреперва, изпъшква, издиша дълбоко и дълго. И сподавен женски смях: „Чакай бе, луд ли си, останах без душа“. Гласът е познат — това е тя, безсрамницата с румените бузи. Зулейха като че вижда в тъмното жълтата й коса, разпиляна като тежък сноп. Онази диша с широко отворена уста, облекчено, гръмко — сякаш не се бои да бъде чута. Скланя глава към нечия гръд и двамата замират, притихват.
Зулейха напряга поглед, като се опитва да разпознае лицето на мъжа. И в тъмнината различава две вперени в нея очи: той отдавна и внимателно я гледа — Игнатов.
— Салахатдин! — внезапно се разнася ужасяващ вик от вътрешността на джамията. — Мъжът ми!
Газената лампа светва рязко. Хората скачат, оглеждат се, дете плаче в съня си, котката пронизително измяуква под нечий небрежен ботуш.
— Салахатдин! — продължава да крещи жената на моллата.
Ругаейки, Игнатов се освобождава от мрежата на Настасините коси на русалка, припряно си слага колана и пътьом нахлузва ботушите. Тича натам, където вече са се скупчили всички преселници.
Хората му правят път. На пода, устремил побелялата си глава към михраба и изпружил дългите си крака изпод къдравия кожух, лежи молла хазрет. До него на колене, с чело в пода, ридае огромната му жена. Отворените очи на моллата са застинали и гледат нагоре, скулите са изопнали кожата му, бръчките от носа към брадичката са извили устните му в бледа суха усмивка. Игнатов вдига очи. През тесните прозорчета се процежда рехава синя светлина. Зазорява.
— Всички да се приготвят — казва той на застиналите лица наоколо. — Потегляме.
И тръгва към изхода.
Настася го изпраща с поглед и седнала в сеното, заплита разпуснатата си коса в дебела пшеничена плитка.
След малко са готови. Решено е тялото на моллата да бъде оставено в селото за погребение. По настояване на Игнатов жена му, подпухнала от сълзи, навлича кожуха му. Децата й помагат да хване скрилата се зад печката уплашена котка и да я прибере обратно в клетката.
Зулейха вече е седнала на мястото на кочияша с поводите в ръце — чакат командата за тръгване, когато при нея, озъртайки се, скача смуглият и припряно скрива в шейната нещо тежко, бяло, рунтаво — агънце. Закрива го с чували и притиска кривия си пръст към устата: тссс…
Силно, над целия двор, се разнася: тръгваме! Конете изпръхтяват, конвоите си подвикват. И шейните, като бавен пасаж от едри риби, потеглят от двора.
Усмихнатият председател Денисов стои при портите, изпраща ги.
— Е — казва му Игнатов приятелски и стиска здраво твърдата като подметка длан, — дръж се, братко!
— Виж, Игнатов. — той малко смутено помръдва вежди и понижава глас. — Как смяташ, дали да не сложим червено знаме над джамията?
Игнатов оглежда високата кула на минарето с остър, забит в небето връх, на който се тъмнее тенекиената криволица на полумесеца.
— Ще се вижда отдалече — одобрява той. — Ще е красиво!
— Все пак е култова сграда. Ще стане някакъв качамак.
— В твоята глава е качамак. — Игнатов потупва по шията нетърпеливо танцуващия си кон. — А това е истински колхозен обор. Разбра ли, ударнико?
Онзи се усмихва, махва с ръка: как да не съм разбрал!