Влизат в двора по мръкнало. Стоварват дървата на обичайното място (утре Муртаза ще ги нацепи), разпрягат Сандугач, прибират шейната.
Покритите с гъст скреж стъкла в дома на Вампирица са тъмни, но Зулейха знае: свекърва й чувства, че са си дошли. Сега стои до прозореца и усеща по дюшемето: чака дъските първо да трепнат от удара на външната врата, а после да запружинират под тежките стъпки на стопанина. Муртаза ще се съблече, ще се измие след пътя — и ще отиде при майка си. Той нарича това да си побъбрим надвечер. Какво ли може да си приказва с една глуха баба? Зулейха не разбира. Но тези разговори са дълги, понякога продължават с часове. След тях Муртаза винаги излиза от майка си спокоен, умиротворен, може дори да се усмихне или да се пошегува.
Днес тази вечерна среща е добре дошла за Зулейха. Още щом мъжът й, облякъл чиста риза, отива при Вампирица, Зулейха мята на раменете си още неизсъхналия кожух и изскача от къщата.
Виелицата засипва Юлбаш с едър корав сняг. Наведена ниско, като при молитва, Зулейха се тътри срещу вятъра по улицата. Малките прозорчета на къщите, светещи с уютната жълта светлина на газените лампи, едвам се виждат в тъмнината.
Ето го и края на селото. Тук, под оградата на последната къща, с нос към полето и с опашка към Юлбаш, живее басу капка иясе — духът, обитаващ края на селото. Самата Зулейха не го е виждала, но казват, че е вечно сърдит, все мърмори. Че как иначе? Работата му е такава: да пропъжда злите духове от селото, да не ги пуска да влязат в него, а ако селяните имат някаква молба към горските духове — да им помогне, да им бъде посредник. Работата му е сериозна, не му е до веселба.
Зулейха разтваря кожуха си, дълго рови из гънките на кулмека, размотава влажното парцалче на кръста си.
— Извинявай, че те безпокоя често — казва тя насред фъртуната, — но и този път те моля, помогни ми, не ми отказвай.
Не е лесно да угодиш на духовете. Трябва да знаеш кой дух какво обича. Например обитаващата прустовете бичура не е придирчива. Остави й две-три чинийки с остатъци от каша или супа — през нощта ще ги оближе и ще е доволна. Бичурата в баните е по-капризна, дай й орехи или семки. Духът на обора обича тестено, духът на портите — счукани яйчени черупки. Но виж, духът на селото обича сладко. Така я е учила майка й.
Когато за първи път отиде да моли басу капка иясе за услуга — да поговори със зират иясе, духа на гробищата, за да нагледа гробовете на дъщерите й, да ги завие по-топло със сняг, да прогони злите и буйни шурале, Зулейха му донесе бонбони. След това му бе носила лешници в мед, сипкави кош-теле, сушени плодове. Пестил му носеше за първи път. Дали ще му хареса?
Тя разделя слепените листове и ги хвърля един по един пред себе си. Вятърът ги подхваща и ги отвява някъде из полето — ще ги повърти-повърти, пък ще ги отнесе до дупката на басу капка иясе.
Нито един лист не се върна обратно при Зулейха — духът на селото е приел почерпката. Значи, ще изпълни молбата й: ще побъбри свойски с духа на гробището, ще го уговори. На щерките й ще им е топло и спокойно чак до пролетта. Зулейха се боеше да говори направо с духа на гробището — все пак е обикновена жена, не е ошкеруче.
Тя благодари на басу капка иясе — кланя се ниско в мрака — и забързва към вкъщи, по-скоро, преди Муртаза да е излязъл от Вампирица. Когато стига до пруста, мъжът й все още е при майка си. Зулейха благодари на Всевишния — замрежва с ръце лицето си — да, днес той наистина е на нейна страна.
В топлото умората тутакси я връхлита. Ръцете и нозете й са от чугун, главата й е от памук. Тялото моли само за покой. Тя бързо пали изстиналата от сутринта печка. Подрежда съдовете за Муртаза на сяке табан, слага му вечеря. Тича в зимния обор, запалва печка и там. Сипва храна на животните, почиства. Води жребчето при Сандугач за вечерното хранене. Издоява Кюбелек, прецежда млякото. Измъква възглавниците от високите киште, разбухва ги (Муртаза обича да спи на високо). Най-сетне може да се прибере в своята част, зад печката.
Обикновено върху сандъците спят децата, а на жените им се полага крайчецът на сякето, отделен от мъжката част с плътен чъбълдък. Но когато отиде в дома на Муртаза, петнайсетгодишната Зулейха бе толкова дребничка, че Вампирица още първия ден каза, вперила в снаха си още ярките си по онова време жълто-кафяви очи: „Тая маломерка няма да падне и от сандъка“. И Зулейха бе настанена върху големия стар сандък, обкован с тенекиени пластини и блестящи изпъкнали гвоздеи. Оттогава не беше расла повече — нямаше нужда да се пренася на друго място. А Муртаза зае цялото сяке.