Зулейха разгъва върху сандъка дюшече, застила го с одеяло, измъква през главата кулмека си и започва да разплита плитките си. Пръстите не я слушат, главата й пада на гърдите. През сън дочува как вратата се хлопва: Муртаза се връща.
— Тук ли си, жено? — пита я от мъжката половина. — Я напали банята. Мама иска да се окъпе.
Зулейха притиска лицето си с длан. За банята отива много време. Че и да къпе Вампирица… Откъде толкова сили? Да можеше още няколко мига да си остане така, без да мърда. И силите ще дойдат… и тя ще стане… и ще напали…
— Да спиш ли си се наканила? В каруцата спиш, вкъщи спиш. Мама е права: мързелива си!
Зулейха скача.
Муртаза стои пред сандъка й, в едната му ръка е газената лампа с треперливо пламъче, широката му брада с дълбока трапчинка в средата е вирната гневно. Трептящата сянка на мъжа й затуля половината печка.
— Ей сегичка, Муртаза, тичам — издумва с пресипнал глас.
И тича.
Първо да разчисти пъртина в снега към банята (сутринта не го направи, не знаеше, че ще трябва да я пали). После да извади вода от кладенеца — двайсет кофи, Вампирица обича да се плацика дълго. Да напали печката. Да насипе за бичура орехи зад пейката, че да мирува, да не гаси печката, да не пропуска пушек, да не й пречи да се напари. Да измие пода. Да накваси метличките. Да донесе от тавана сушени билки: блатен тъжник — за измиване на женските и мъжките тайни места, мента — за вкусна пара; да ги запари. Да сложи чиста постелка в преддверието. Да донесе чисто бельо — за Вампирица, за Муртаза, за себе си. Да не забрави възглавници и стомна със студена вода за пиене.
Муртаза бе изградил банята в ъгъла на двора, зад хамбара и обора. Бе направил печката по съвременен метод: дълго се занимава с чертежите в донесеното от Казан списание, като беззвучно мърдаше устни и движеше широкия си нокът по жълтите страници; няколко дни реди тухлите, като току поглеждаше рисунката. В казанския завод на пруския фабрикант Дизе поръча стоманен котел с нужните размери — и го сложи точно на предназначения за него вдлъбнат фундамент, измаза го гладко с глина. Такава печка хем затопля банята, хем сгрява бързо водата, стига да смогваш да я пълниш с дърва — не печка, а мечта. Самият молла хазрет идва да я види, после поръча същата и за себе си.
Докато отмяташе работата, умората се скри, затаи се някъде дълбоко, сви се на кълбо — в тила ли, в гръбнака ли. Е, скоро ще се измъкне — ще я връхлети като плътна вълна, ще я подсече, ще я удави. Но това ще е по-късно. А засега: банята се стопли, може да вика Вампирица да се окъпе.
Муртаза влизаше при майка си, без да чука, а Зулейха бе длъжна дълго и шумно да тропа с крака по пода пред вратата, за да подготви бабата за идването си. Ако беше будна, Вампирица усещаше треперенето на дъските и посрещаше снахата със суров поглед в слепите си очи. Ако спеше, Зулейха трябваше веднага да излезе и да дойде по-късно.
„Дали пък не е заспала?“ — надява се Зулейха, като старателно потропва с крака пред входа на свекърва си. Бута вратата, промушва глава в отвора.
Три големи газени лампи с ажурни метални подставки ярко осветяват просторната стая (Вампирица винаги ги пали за вечерното идване на Муртаза). Изстърган с тънък нож и натрит с речен пясък до медна лъскавина под (през лятото Зулейха си издра кожата на всичките пръсти, докато го изчисти); снежнобели дантели на прозорците — така колосани, че можеш да се порежеш; по стените — красиви червено-зелени тастъмали и овално огледало, толкова огромно, че като застане пред него, Зулейха се отразява цялата — от главата до петите. Големият часовник на пода проблясва с кехлибарения си лак, месинговото махало бавно и неумолимо отмерва времето. Жълтият пламък леко пращи във високата кахлена печка (нея Муртаза я палеше сам, на Зулейха не беше разрешено да я докосва). Тънка като паяжина копринена кашага покрай тавана обгръща стаята като скъпа рамка.
В почетния ъгъл — тур — на огромния железен креват с отлята пъстра табла, потънала в хълмчета от бухнали възглавници, важно седи старата. Краката й, в млечнобели, меки кота, извезани с цветен ширит, са на пода. Главата, забрадена по бабешки с дълга бяла кърпа чак до рошавите вежди, стои изправено и непоколебимо върху провисналата като торба шия. Високите широки скули подпират тесните цепнатини на очите, триъгълни от полегато надвисналите сбръчкани клепачи.
— Човек може и да си умре, докато чака да приготвиш банята — спокойно произнася свекърва й.
Устата й е хлътнала и сбръчкана като стара гъша трътка, почти няма зъби, но говори ясно и отчетливо.