„Как ли пък не, ти да умреш — мисли си Зулейха, докато се промушва в стаята. — По-скоро ще разказваш гадости за мене на погребението ми.“
— Но не се надявай, каня се да живея дълго — продължава старицата. Оставя встрани броеницата си от яспис, напипва потъмнелия от времето бастун. — Ние с Муртаза ще ви надживеем всичките, коренът ни е здрав и дървото ни е добро.
„Сега ще каже и за моя гнил корен“ — обречено въздъхва Зулейха, като поднася на старицата дългата кучешка яга[3], кожения калпак и валенките.
— Кръвта ми не е като твоята, болнавата. — Бабата протяга напред костеливия си крак, Зулейха внимателно събува меката, сякаш пухена кота и обува висока корава валенка. — Нито на ръст, нито на лице си го докарала. Може, разбира се, на младини да си била намазана с мед между краката, но май и това място не излезе особено здраво, а? Донесе ти само момичета и нито едно не оцеля.
Зулейха дръпва твърде силно втората кота и старицата виква от болка.
— По-леко, момиче! Истината ти казвам, сама го знаеш. Свършва се твоят род, нефелнице, изражда се. То така и си е редно: гнилият корен да гние, а здравият — да живее.
Вампирица се опира на бастуна, надига се от леглото и веднага става с една глава по-висока от Зулейха. Вирва широката си като копито брадичка, вперва белите си очи в тавана:
— Всевишният ми прати днес сън за това.
Зулейха намята ягата на раменете на Вампирица, слага й кожения калпак, увива врата й с мек шал.
Всемогъщи Аллах, отново сън! Свекърва й сънуваше рядко, но сънищата, които я спохождаха, се оказваха пророчески. В тези странни, понякога ужасяващи, пълни с намеци и недоизказаност видения бъдещето се отразяваше неясно и изкривено като в мътно криво огледало. Дори самата Вампирица невинаги успяваше да разтълкува смисъла им. След няколко седмици или месеци тайната им всеки път се разбулваше — ставаше нещо, най-често лошо, по-рядко — хубаво, но винаги важно, повтарящо с извратена точност почти забравения с времето сън.
Дъртата вещица никога не бъркаше. През хиляда деветстотин и петнайсета, веднага след сватбата на сина си, й се привидя Муртаза, който вървеше сред червени цветя. Не успяха да разтълкуват съня, но скоро в стопанството пламна пожар, хамбарът и старата баня изгоряха до основи — и загадката се изясни. Няколко месеца по-късно старицата видя в съня си планина от жълти черепи с големи рога и предсказа епидемията от шап, покосила всичкия добитък в Юлбаш. През следващите десет години сънищата й до един бяха печални и страшни: детски ризки, плуващи самотно в реката; разцепени надве бебешки люлки; пиленца, потънали в кръв… През това време Зулейха роди и веднага погреба четири дъщери. Страшно беше и видението й за Големия глад през двайсет и първа: свекървата сънува въздух, черен като сажди — хората плуваха в него като във вода и бавно се разтваряха, губейки постепенно ръцете си, краката, главите.
— Колко още ще се потим тук? — бабата нетърпеливо потропва с бастуна и първа тръгва към вратата. — Или искаш да ме изпотиш, преди да излезем, та да се простудя?!
Зулейха припряно намалява фитилите на газените лампи и бърза подире й.
Вампирица я чака пред вратата — тя не излиза сама навън. Зулейха я подхваща за лакътя, а старицата стисва болезнено ръката й с дългите си възлести пръсти и я повежда към банята. Вървят бавно, предпазливо местят крака по неутъпкания сняг — виелицата не е стихнала и пътечката е почти засипана.
— Май че ти си чистила снега в двора? — подсмихва се с половин уста Вампирица в преддверието, като позволява да й свали посипания със сняг кожух. — То си личи.
Клати глава, хвърля калпака си на пода (Зулейха се спуска да го вдигне), напипва вратата и влиза сама в съблекалнята.
Ухае на запарени брезови листа, на блатен тъжник и свежо влажно дърво. Вампирица сяда на широката дълга пейка до стената и застива в мълчание: разрешава да бъде съблечена. В началото Зулейха й сваля бялата кърпа с тежките и едри перлени мъниста. После — широката кадифена жилетка с пъстра закопчалка на корема. Гердана — наниз от корали, наниз от перли, наниз от стъклени мъниста, потъмняла от времето тежка висулка. Връхния плътен кулмек. Долния тънък кулмек. Валенките. Шалварите — горните, долните. Пухените чорапи. Копринените чорапи. Памучните чорапи. Понечва да свали от дебелите сбръчкани уши на свекърва си едрите обици полумесеци, но тя се развиква: „Не ги докосвай! Току-виж си ги загубила… Или ще кажеш, че си ги загубила…“. Зулейха решава да не пипа пръстените от матов жълт метал по кривите сбръчкани пръсти на бабата.