— Без шалче тази вечер? — попита капитанът, сочейки шията на Солара. — Предполагам, че накрая си се отървала от настинката.
— Не мисля, че беше настинала — изрече замислено Рени. — Басирам се, че беше грипът Хувър. Нали го знаете, наречен на името на прахосмукачките[3] на Земята?
— А, чувала съм за тази болест — включи се и Касия. — Не причинява ли обрив, който прилича на белези от засмукване? Много заразна, когато се смеси с готини момчета и „Кристалин“?
— Същата — кимна Рени. — Много е неприятен този грип Хувър. Може да доведе до сериозна треска.
Солара скри раздразнението си зад голяма лъжица боб, но ако закачките не спряха скоро, може би щеше да се вдигне на бунт, след като вече си беше върнала уреда за зашеметяване. Имаше граници на това, което можеше да понесе едно момиче.
Капитанът се изсмя тихо и кимна към Доран.
— Ще можеш ли да се явиш на мостика след вечеря или усещаш, че и ти имаш треска?
Може би шегите притесняваха Доран, но той не го показваше. Солара вдигна очи и го хвана да я гледа над ръба на чашата си, с устни, извити в същата смущаваща усмивка, която стоеше на лицето му от онази нощ, която бяха прекарали заедно на Каргил. Имаше нещо различно в начина, по който я гледаше сега, сякаш беше надникнал под кожата й и знаеше всичките й тайни. Това винаги успяваше да я изкара от равновесие. Не можеше да си спомни колко пъти бе отваряла уста да каже нещо и не беше успявала или пък бе забравяла защо е влязла в някоя стая. Всъщност не можеше да си спомни дори защо преди малко се беше ядосала толкова…
— Напоследък имам малко температура — отговори Доран, без да сваля очи от нея. — Но кой казва, че искам да се излекувам?
Цялата маса избухна в смях и подсвирквания.
А, да, ето затова се беше ядосала.
Солара си пое въздух и се приготви за подигравателна забележка, но и този път той бе обърнал света й с главата надолу. Проклет да бъде!
— Яви се на мостика така или иначе — каза капитанът. — Трябва да определим посоката, в която отиваш, за да не летя, без да знам накъде, когато наближим тази твоя безименна планета.
За първи път тази вечер усмивката на Доран угасна. Сякаш колкото повече наближаваха далечните райони, толкова по-малко му се говореше за дадената от баща му задача. Солара го разбираше. Цялото му бъдеще зависеше от това дали ще намери вещество, което никога не беше виждал, на планета, на която никога не беше ходил… и може би също и от това дали ще успее да предотврати държавна конспирация. Тя се притесняваше, само като си помислеше за това.
— Все още не знам какво търся — призна Доран. — Но понеже там няма истинско селище, едно бързо сканиране за електроника би трябвало да определи…
Светлините в трапезарията примигнаха и угаснаха, последвани от внезапна тишина, от което Солара разбра, че помощните двигатели са спрели. Преди да успее да примигне, чинията й изтрака и тя подскочи веднъж на стола си. Изглежда корабът беше попаднал на ограничител на скоростта. Смущението продължи само секунда, но лампите не светнаха, с изключение на аварийните на пода.
Капитанът взе Ейкорн от джоба си и я подаде на Касия.
— Сложи я в клетката, но първо я увий в някоя от моите ризи, за да усеща мириса ми.
Касия се отдръпна назад, протягайки ръцете си, сякаш държеше граната.
— Отвратително, облиза ме. Сега съм покрита с микробите й.
— Не говори за нея по този начин — скара й се капитанът.
— Тя не разбира английски.
— Но усеща отношението ти — изсъска той. — Харесва ти или не, това същество е свързано с нас. Ние сме единственото…
— Семейство, което то си има — довърши с въздишка Касия. — Знам, знам.
След като тя се отдалечи, капитанът взе патерицата си и каза на Солара да погледне двигателите, а той отиде на мостика да провери показанията на уредите. Доран изяви желание да отиде с нея и двамата тръгнаха, следвайки приглушената светлина на стрелките надолу по стълбите. Пръстите му непрекъснато докосваха кръста й и тя го погледна въпросително в тъмнината.
— В случай на още турболенция — обясни той.
— Мислиш, че ще ме хванеш ли?
— Може би. Или поне ще забавя падането ти.
Тя махна ръката му, задържайки я няколко мига по-дълго от необходимото, защото умът и тялото й не комуникираха помежду си. Истината беше, че жадуваше за докосването му — толкова, че го търсеше, докато спеше. И това я плашеше. Защото скоро щеше да се озове сама на Вега, докато той топлеше нечие друго легло.
— Не искам да забавяш падането ми — каза тя и продължи пред него.
Точно когато стигна до помещението с помощните двигатели, гласът на капитана прозвуча по комуникационната система, давайки накъсани команди: