Дребният косматко се почеса по брадичката; или по муцунката?
— Знаеш ли какво бих направил на твое място?
— Не — обнадеждено отвърна Тристан. — Какво?
Дребосъкът си избърса носа.
— Щях да й кажа да си завре физиономията в кочината и щях да изляза и да си намеря друга, която да ме целуне, без да ми иска целия свят. Няма начин да не намериш, повярвай ми. Там, откъдето идваш, с лопата да ги ринеш.
— За мен няма други момичета — уверено заяви Тристан.
Дребосъкът изсумтя.
Събраха си багажа и тръгнаха пак.
— Сериозно ли говореше? — попита дребосъкът. — За падналата звезда?
— Да.
— Е, на твое място не бих я споменавал. Има хора, които ще проявят нездрав интерес към подобна информация. По-добре си мълчи. Но и не лъжи.
— Какво да казвам тогава?
— Ами например, ако те попитат откъде идваш, можеш да кажеш: „Оттам“, а като те попитат къде отиваш, кажи: „Натам“.
— Ясно — каза Тристан.
Пътеката ставаше все по-неразличима. Студен вятър разроши косата на Тристан и той потрепери. Навлязоха в сива гора от тънки бледи брези.
— Според теб далеч ли е? — попита Тристан. — До звездата?
— Колко мили са до Вавилон? — реторично попита дребосъкът и добави: — Последния път, като бях тук, тази гора я нямаше.
— Точно така — каза косматият дребосък и се озърна може би малко нервно.
— Най-обикновена песничка — каза Тристан.
— Обикновена песничка?! Боже мой, отсам стената дават седем години каторга за тази песничка. А там, откъдето идваш, без дори да се замислите, ги пеете на бебетата заедно с „Нани-на“… Не ти ли е хладничко, момко?
— А бе май наистина захладня.
— Я се огледай. Да виждаш пътеката?
Тристан премигна. В сивата гора беше изгубил всякакво усещане за светлина, цвят и разстояние. Беше си мислил, че вървят по пътеката, но сега, като се опита да я види, тя трептеше и изчезваше като зрителна измама. Беше възприемал онова дърво и онова дърво, и онази скала като маркери на пътеката…, но пътека нямаше, само сумрак и здрач, и бледи дървета.
— Е, сега я загазихме — тихо каза дребосъкът.
— Да бягаме ли? — Тристан си свали бомбето и го притисна към гърдите си.
Дребосъкът поклати глава.
— Няма смисъл. Влязохме в капана и ще си останем в него, колкото и да бягаме.
Приближи се до най-близкото дърво — високо, бяло, приличаше на бреза — и го изрита здраво. От клоните се отрониха няколко изсъхнали листа, а след тях със сух шепот — и нещо бяло.
Тристан се наведе да го разгледа; беше скелет на птица, чист, бял и изсъхнал.
Дребосъкът потрепери и каза:
— Лоша работа. Ако се съди по това, оттук не може да се измъкнем и с летене. — Побутна скелета с подобния си на лапа крак. — Можем да пробваме да копаем в земята, но не вярвам да свърши много работа…
— Дали да не се въоръжим? — попита Тристан.
— Да се въоръжим ли?
— Преди да дойдат.
— Преди да дойдат, ли? Ами че те са тук, глупако. Дърветата. Това е суха гора.
— Каква суха гора?
— Аз съм виновен — трябваше да внимавам повече накъде вървим. Сега никога няма да си намериш звездата, а аз никога няма да си получа покупката. Някой ден някой беден нещастник ще се изгуби в тая гора и ще ни намери лъскавите скелети.
Тристан се огледа. В сумрака му се стори, че дърветата са се скупчили по-нагъсто, макар всъщност да не беше видял нещо да се движи. Зачуди се дали дребосъкът не е луд.
Нещо го ужили по ръката. Той го плесна и си погледна дланта. Очакваше да види насекомо. Видя бледожълто листо. Листото падна на земята със сухо шумолене. На ръката му набъбна капка червена кръв. Гората зашепна.
— И какво сега? — попита Тристан.
— Не знам. Ако знаехме къде е истинската пътека… даже сухата гора не може да унищожи истинската пътека. Може само да я скрие от нас… — Дребосъкът сви рамене и въздъхна.
Тристан вдигна ръка и потърка челото си.
— Аз… знам къде е пътеката. — И посочи. — Ето там.
Мънистените очички на дребосъка блеснаха.
— Сигурен ли си?
— Да. През онзи шубрак и нагоре и надясно. Там е.
— Откъде знаеш?
— Знам — отвърна Тристан.
— Добре. Хайде! — Дребосъкът вдигна торбата си и се затича, достатъчно бавно, за да може Тристан да го следва с удрящата краката му кожена торба, думкащо сърце и недостигащ въздух.
— Не! Не натам. Наляво! — изкрещя Тристан.
Клони и тръни късаха дрехите му. Тичаха, без да кажат и дума.