— А, моят хазяин. Как сте, сър?
— Чудесно — каза Дънстън.
— Хайде да се поразходим — каза високият мъж. Закрачиха по поляната към шарените палатки. — Идвали ли сте тук? — попита високият мъж.
— Преди девет години посетих предишния панаир. Но бях много малък — призна Дънстън.
— Е — каза квартирантът му, — помнете, че трябва да сте любезен, и не приемайте подаръци. Помнете, че сте гост тук. А сега ще ви дам последната част от наема, която ви дължа. Защото обещах. А моите подаръци траят дълго. Вие и първородното ви дете и неговото или нейното първородно дете… Това е подарък, който ще трае, докато съм жив.
— И какъв е той, сър?
— Вашето Най-съкровено желание, не помните ли? — каза джентълменът с цилиндъра. — Вашето Най-съкровено желание.
Дънстън се поклони и двамата тръгнаха към панаира.
— Очи, очи! Нови очи за стари! — викаше някаква дребна женица пред маса, покрита с бутилки и буркани, пълни с очи от всякакъв вид и цвят.
— Музикални инструменти от сто страни!
— Свирки по пени! Свирки за два пенса! Многогласни свирки по три пенса!
— Опитайте си късмета! Елате насам! Отговорете на една проста гатанка и спечелете цяла съсънка!
— Вечна лавандула! Мантия от камбанки!
— Сънища в бутилки, шилинг бутилката!
— Мантии от нощ! Мантии от здрач! Мантии от зора!
— Мечове от щастие! Жезли от власт! Пръстени от вечност! Карти от благородство! Насам, насам, идвай, народе!
— Мазила и балсами, церове и илачи!
Дънстън спря пред една сергия, отрупана с дребни кристални статуетки; огледа миниатюрните животни и се зачуди дали да не купи някое за Дейзи Хемпсток. Вдигна една кристална котка не по-голяма от палеца му. Тя премигна мъдро и той се стресна и я изпусна; тя се изви във въздуха като истинска котка и тупна на четирите си лапи. След това отиде в края на сергията и започна да се ближе.
Дънстън продължи през многолюдния панаир.
Гъмжеше от хора. Тук бяха всички чужденци, дошли в Стената през последните седмици, както и много от местните жители, Г-н Бромиос беше разпънал шатра и продаваше ядене и пиене на местните, които често се изкушаваха от храната, продавана от народа отвъд Стената, въпреки че бяха слушали от дядовците си, които го бяха слушали от своите дядовци, че е крайно нередно да се яде самодивска храна, да се хрупат самодивски плодове, да се пие самодивска вода и да се опитва самодивско вино.
Защото на всеки девет години народът Отвъд Стената и от другата страна на хълма разпъваше сергиите си и в продължение на един ден и една нощ поляната ставаше Самодивски пазар и в продължение на един ден и една нощ между двете нации се въртеше търговия.
Продаваха се чудеса, вълшебства и магии; несънувани неща и неща, които никой не би си представил (за какво са му на някого, чудеше се Дънстън, яйца пълни с буря?). Той дрънкаше монетите в джоба си и търсеше нещо дребно и евтино, с което да зарадва Дейзи.
По някое време чу сред гълчавата нежен звън на камбанки и тръгна натам.
Подмина една шатра, пред която петима огромни мъжаги танцуваха под тъжната музика на латерна — черна мечка с печален поглед въртеше ръчката; подмина сергия, на която плешив мъж в шарено кимоно подвикваше на минаващите и трошеше порцеланови чинии и ги хвърляше в казан, над който се издигаше разноцветен дим.
Омайният звън на камбанките ставаше все по-силен.
Дънстън стигна до сергията, откъдето се разнасяше, но там нямаше никого. Сергията беше отрупана с цветя: камбанки и напръстници, и лалета, и нарциси, но и теменужки и лилии, розови шипки, бели кокичета, сини незабравки и какви ли още не цветя, чиито имена Дънстън не знаеше. Всичките бяха от стъкло и кристал, не си личеше дали са струговани или лепени, но бяха съвършени копия на живите. И звъняха и пееха като стъклени камбанки.
— Ехо? — извика Дънстън.
— Добро ти утро в този Пазарен ден — каза продавачката от стъпалата на шарения фургон зад сергията и му се усмихна с белите си зъби. Лицето й беше мургаво. Беше от народа Отвъд Стената, Дънстън го разбра веднага по очите и по ушите й, които се подаваха под къдравата й черна коса. Очите й бяха тъмновиолетови, а ушите й бяха като на котка, с фина извивка и покрити с нежна тъмна козинка. Беше много красива.
Дънстън взе едно цвете от сергията и каза:
— Много е красиво. — Беше теменужка и запя в ръката му със звук, наподобяващ този, когато прокараш мокър пръст по ръба на винена чаша. — Колко струва?
Тя сви рамене. Много красиво. И после каза:
— Цената никога не се обсъжда в началото. Може да е доста по-висока, отколкото си готов да платиш, и когато си тръгнеш, и двамата може да сме обеднели повече. Нека обсъдим продажбата в по-общ смисъл.