— Всичко наред ли е? — попита мъжки глас.
— Напълно е наред — отвърна Виктория. — Влез, Робърт. Нали помниш Тристан Торн?
— Добро утро, господин Мънди — каза Тристан и стисна ръката на г-н Мънди: тя беше потна и влажна.
— Разбрах, че скоро ще се жените. Позволете да изкажа поздравленията си.
Г-н Мънди се ухили, но усмивката му приличаше малко на гримаса от зъбобол. Протегна ръка на Виктория и тя стана от стола.
— Ако искате да видите звездата, госпожице Форестър… — каза Тристан, но Виктория поклати глава.
— Радвам се, че сте се прибрали жив и здрав, господин Торн. Надявам се да присъствате на сватбата ни.
— За мен няма да има по-голямо удоволствие — отвърна Тристан, въпреки че съвсем не беше сигурен.
В нормален ден би било съвсем необичайно „Седмата сврака“ да се напълни с хора още преди закуска, но днес беше пазарният ден и населението на Стената и чужденците се бяха струпали в кръчмата над пълни чинии с агнешко, бекон, гъби, бъркани яйца и черен пудинг.
Дънстън Торн чакаше Тристан на бара. Щом го видя, стана, отиде при него и мълчаливо го тупна по рамото. А после каза гордо:
— Значи се върна жив и здрав.
Тристан се зачуди дали пък не е пораснал, докато го нямаше, защото помнеше баща си като по-едър.
— Здравей, татко. Малко си осакатих ръката.
— Майка ти те чака за закуска във фермата — каза Дънстън.
— Много съм гладен — призна Тристан. — И много ще се радвам да видя мама. Но трябва да поговорим. — Защото в мислите му натрапчиво продължаваше да витае нещо, което беше казала Виктория Форестър.
— Май си пораснал — каза баща му. — И се нуждаеш от подстрижка.
Дънстън пресуши чашата си и с Тристан излязоха от „Седмата сврака“.
Прескочиха оградата на една от техните ливади и докато крачеха през тревата, където си беше играл като малък, Тристан повдигна въпроса, който го глождеше, а именно въпроса за произхода си. По дългия път към фермата баща му отговори възможно най-откровено, разказа му цялата история така, сякаш се е случила преди много, много време на някой друг. Любовна история.
И после стигнаха до вкъщи. Луиза вече се беше прибрала. А до топлата приготвена с обич закуска на печката стоеше жената, която Тристан винаги беше смятал за своя майка.
Мадам Семела нагласи и последното кристално цвете на сергията си и огледа пазара презрително. Вече минаваше пладне и купувачите бяха започнали да се точат към поляната. Още никой не беше спрял пред сергията й.
— Все по-малко и по-малко с всяка година. Помни ми думите, няма да мине много и от този пазар ще остане само спомен. Има пазари и пазари. Поне аз така мисля. Този е почти на отмиране. Още четирийсет, петдесет, шейсет години и няма да го има.
— Сигурно — каза прислужницата с виолетовите очи, — но това мен въобще не ме интересува. Това е последният пазар, на който присъствам.
Мадам Семела се втренчи в нея.
— Мислех, че отдавна съм ти избила наглостта от главата.
— Не е наглост. Ето, виж — каза робинята и вдигна сребърната верига. Тя проблесна на слънцето, но беше по-тънка и по-прозрачна от всякога; на места изглеждаше като направена от дим, а не от сребро.
— Какво си направила? — От устните на старицата изхвърчаха слюнки.
— Нищо не съм направила; както не бях направила нищо и преди осемнайсет години. Обречена съм да ти бъда робиня до деня, в който луната изгуби своята дъщеря, ако той се падне в седмица, когато се съберат два понеделника. И времето ми при теб почти свърши.
Беше три следобед. Звездата седеше на тревата до шатрата с вино и храна на г-н Бромиос и гледаше пролуката в стената и селото отвъд. От време на време посетителите на шатрата й предлагаха вино, бира или мазни наденици, но тя отказваше.
— Чакаш ли някого, скъпа? — попита я една приятна млада жена, когато следобедът започна да се превръща във вечер.
— Не знам — отвърна звездата. — Май да.
— Някой млад човек, ако не греша. Красавица като теб.
Звездата кимна.
— Нещо такова.
— Аз се казвам Виктория — представи се младата жена. — Виктория Форестър.
— Аз съм Вечерна — каза звездата и огледа Виктория Форестър от глава до пети. — Значи ти си Виктория Форестър. Славата ти върви пред теб.
— Сватбата ли имаш предвид? — с радостен и горд поглед попита Виктория.
— Значи сватба? — Вечерна напипа топаза на кръста си, впери поглед в пролуката в стената и прехапа устни.
— О, горката! Що за звяр е този, дето те кара да го чакаш толкова дълго! Защо не отидеш да го потърсиш?
— Защото… — понечи да каже звездата, но млъкна. — Ами да. Ще взема да го потърся. — Небето отгоре беше набраздено от бели и сиви облаци, през които се виждаха сини петна. — Защо мама не е излязла? Щеше ми се първо да се сбогувам с нея. — И неохотно се изправи.