— Наричай ме лейди Уна Буреломска — каза тя, бръкна в малката си чантичка и извади роза от стъкло, толкова тъмночервена, че почти черна в трепкащата светлина на огъня. — Това ми е заплатата. За повече от шейсет години служба. Доста й се досвидя да ми я даде, но правилата са си правила, иначе щеше да изгуби не само магията си, но и още доста неща. Сега възнамерявам да я разменя за паланкин, който да ни върне в Бурелом, защото трябва да пристигнем със стил. О, толкова ми липсваше Бурелом! Трябва да си наемем носачи и глашатаи, а вероятно и слон — толкова ще е впечатляващо. Нищо друго не казва „направете път“ като един слон начело на процесията…
— Не — каза Тристан.
— Не ли? — попита майка му.
— Не — повтори Тристан. — Ти, мамо, ако искаш, можеш да пътуваш с паланкин и със слон, и с камили и с каквото пожелаеш. Ние с Вечерна ще пътуваме сами и ще дойдем, когато можем.
Лейди Уна си пое дълбоко дъх, а Вечерна реши, че не желае да присъства на този първи спор и затова се изправи и каза, че имала нужда да се поразходи, но нямало да се отдалечава много. Тристан я погледна умоляващо, но тя поклати глава: битката си беше негова и щеше да е по-добре да не присъства.
Закуцука през стъмващия се пазар. Спря пред шатра, от която като топъл златен мед се лееха музика и аплодисменти. Заслуша се в музиката и в собствените си мисли. Някаква прегърбена побеляла старица с перде на едното око докрета до нея и й махна да спре да си поговорят.
— За какво? — попита звездата.
Старицата, която възрастта и времето бяха смалили до размерите на дете, се подпря със съсухрените си разкривени ръце на бастунчето си, късо и огънато като самата нея. Впери в звездата здравото си око и млечнобялото си око и каза:
— Дойдох да ти взема сърцето.
— Така ли? — попита звездата.
— Да. Почти успях там, в планинския проход. — И се изхили гърлено. Не помниш ли? — На гърба си беше преметнала голяма торба, която приличаше на гърбица. От нея се подаваше спираловиден рог и Вечерна си спомни къде го е виждала.
— Това си ти? Жената с ножовете.
— Мм. Аз бях. Но похарчих всичката младост, която бях взела за пътуването. Всяка магия ми отнемаше по малко от младостта и сега съм по-стара отвсякога.
— Само ако ме докоснеш, ако дори ме пипнеш с пръст, ще съжаляваш жестоко — каза звездата.
— Ако някога доживееш до моята възраст, ще разбереш всичко за съжалението и ще знаеш, че в дългосрочен план едно повече или по-малко няма никакво значение. — Старицата подуши въздуха. Някога алената й рокля беше избеляла и цялата в кръпки. На едното рамо беше скъсана и отдолу се виждаше грозен белег от рана, която можеше да е отпреди няколкостотин години. — Това, което искам да знам, е защо вече не мога да те открия в съзнанието си. Тук си, но не съвсем, като призрак или като блуждаещ огън. Съвсем доскоро гореше сърцето ти гореше — като сребърен огън. Но след онази нощ в странноприемницата потъмня, а сега изобщо не се вижда.
Вечерна осъзна, че изпитва единствено съжаление към съществото, което желаеше смъртта й, и каза:
— Да не би да е, защото сърцето, което търсиш, вече не ми принадлежи?
Старицата се закашля и цялото й тяло се сгърчи. Звездата я изчака да се съвземе и продължи:
— Дадох сърцето си на друг.
— На онова хлапе в странноприемницата ли? С еднорога?
— Да.
— Трябваше да го дадеш тогава и там на мен и на сестрите ми. Щяхме да си върнем младостта и да прескочим в следващата епоха на света. Твоят момък ще го разбие или ще го пропилее, или ще го изгуби. Все така става.
— Няма значение. Моето сърце е у него. Надявам се сестрите ти да не ти се карат много, като се прибереш без нищо.
В този момент Тристан се приближи до Вечерна, хвана я за ръка и кимна на старицата.
— Разбрахме се. Всичко е наред.
— И за паланкина ли?
— О, майка ще пътува с паланкина. Наложи се да й обещая, че по някое време ще се появим в Бурелом, но това ще стане, когато решим. Искаш ли да си купим коне и да побродим из тези земи?
— И майка ти се съгласи?
— Къде ще иде — нехайно отвърна Тристан. — Аз да не прекъснах нещо?
— Почти привършвахме — каза Вечерна и се обърна към дребната старица.
— Сестрите ми ще бъдат справедливи, но жестоки — каза дъртата кралица на вещиците. — Но оценявам съчувствието ти. Имаш добро сърце, момиче. Съжалявам, че не стана мое.
Звездата се наведе и целуна старицата по сбръчканата буза. Грубите косми одраскаха меките й устни.
А после звездата и нейната истинска любов тръгнаха към стената.
— Коя беше тази бабишкера? — попита Тристан. Нещо ми се стори позната. Направи ли ти нещо?