— Защо, госпожо Хемпсток, да не е болна? Кажи ми, че не е.
— Нищо не яде, госпожо Торн. Топи се. От време на време само пие вода.
— Божичко!
Г-жа Хемпсток продължи:
— Вчера вечерта накрая открих причината. Твоят Дънстън.
— Дънстън ли? Да не е… — Г-жа Торн ужасено вдигна ръка пред устата си.
— О, не, не! — Г-жа Хемпсток побърза да махне с ръка и да стисне устни, — Нищо такова. Просто не й обръща внимание. Не го е виждала сума ти време. Втълпила си е, че вече не я обича, и само стиска кокичето, дето й го даде, и плаче.
Г-жа Торн сложи още чай в чайника, добави вряла вода и призна:
— Честно казано, ние с Торни също се тревожим за Дънстън. Като лунясал е. Не знам с коя друга дума да го опиша. Нищо не похваща. Торни мисли, че трябва да си седне на задника това момче. Каза, че ако се задоми, ще му даде целите Западни ливади.
Г-жа Хемпсток бавно кимна и каза:
— Господин Хемпсток определено няма нищо против да види нашата Дейзи щастлива. Със сигурност ще даде едно от нашите стада като зестра. — Стадата на Хемпстокови бяха известни като най-добрите на десетки мили наоколо: рунтави и интелигентни (за овце) животни с вити рога и здрави копита. Г-жа Хемпсток и г-жа Торн продължиха да пият чай. И така женитбата беше уредена.
Дънстън Торн се ожени за Дейзи Хемпсток през юни. И макар младоженецът да изглеждаше малко разсеян, булката беше по-сияйна и красива от всякога.
Бащите обсъждаха планове за къщата, която щяха да построят за младоженците на Западната ливада. Майките бяха единодушни, че Дейзи е много красива и че било много жалко, дето Дънстън не й разрешил да украси сватбената си рокля с кокичето, което й беше купил от пазара в края на април.
И на това място ние с вас ще ги оставим сред дъжда от розови листенца, пурпурни, жълти и бели.
Или почти.
Докато се строеше новият им дом, младите живееха в къщурката на Дънстън и със сигурност бяха щастливи; ежедневната работа покрай овцете, доенето и изкарването на паша малко по малко прогониха отсъстващия поглед от очите на Дънстън.
Първо дойде есента, а след нея и зимата. Беше краят на февруари, когато овците се агнеха, когато светът беше студен и зъл вятър виеше из тресавищата и голата гора, когато от оловното небе непрекъснато се сипеха остри ледени кристалчета, и беше шест вечерта и слънцето беше залязло, когато през пролуката в стената някой избута една ракитова кошница. Отначало пазачите от двете страни на пролуката не я забелязаха. В края на краищата гледаха в друга посока, беше тъмно и мокро и бяха заети да потрепват в студа и да гледат с мрачен копнеж към светлините на селото.
А после се разнесе пронизителен и жален рев.
Чак тогава погледнаха надолу и видяха кошницата в краката си. В нея имаше вързоп от промазани с лой вълнени завивки и от вързопа се подаваше зачервено ревящо личице със стиснати очички и гръмогласна гладна отворена уста.
Върху одеялцето на бебето със сребърна карфица беше забодено парче пергамент, а на парчето пергамент с елегантен, макар и малко старовремски почерк пишеше:
Тристан Торн
ВТОРА ГЛАВА
В която Тристан Торн възмъжава и дава прибързано обещание
Годините минаваха.
Следващият Самодивски панаир се проведе по график от другата страна на стената. Младият Тристан Торн, който тогава беше на осем години, не отиде, защото го бяха пратили при някакви, много далечни роднини в едно село на цял ден път от Стената.
Сестра му Луиза, която беше с половин година по-малка от него, отиде на панаира и това бе голямо разочарование за момчето, както и фактът, че Луиза се прибра от пазара със стъклена топка, пълна с искрици светлина, която блестеше в тъмното и осветяваше с мека светлина мрака в детската им стая, докато Тристан донесе от роднините си само отвратителна дребна шарка.
Скоро след това домашната котка се сдоби с три котета: двете черно-бели като нея и едно котенце със синкава козина и очи, които в зависимост от настроението му променяха цвета си от зелен и златист на оранжев, червен и виолетов.
Котето бе дадено на Тристан като компенсация, че не е бил на пазара. То порасна бавно и стана синя котка, най-любвеобилната котка на света, докато една вечер не започна неспокойно да броди из къщата, да мяуче и да святка с очи червени като жарава; и когато бащата на Тристан се прибра от полето, се втурна през вратата и изчезна във вечерния мрак.
Пазачите при пролуката спираха хората, а не котките; и Тристан, който тогава беше дванайсетгодишен, повече не видя синята котка. Беше неутешим. Баща му влезе в стаята му, приседна на ръба на леглото му и каза малко сърдито: