— И му духнала лампата?
Миньорът се засмя:
— Да ти духнат лампата, значи да те уволнят.
На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл“ — върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото й, слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният й вид бе в стадий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна, и красива.
За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.
— Ще направиш най-добре, ако се омъжиш за първия глупак, който те поиска — казваше й той. — Като те гледам, не ставаш за добра сделка.
Лара слушаше мълчаливо.
— И кажи на нещастника да не очаква зестра от мен.
Мънго Максуин бе влязъл в стаята и слушаше, кипейки от гняв.
— Това е всичко, момиче, връщай се в кухнята — завърши Джеймс Камерън.
Лара избяга.
— Защо постъпваш така с дъщеря си? — попита Максуин.
Джеймс Камерън вдигна замътен поглед към него.
— Не е твоя работа.
— Ти си пиян.
— Аха. И к’во още? Ако не са жените, уискито ти е виновно, а?
Максуин отиде в кухнята при Лара, която миеше чинии. Очите й бяха пълни със сълзи. Максуин я прегърна.
— Не му обръщай внимание, девойче — рече той. — Той не мисли така.
— Мрази ме.
— Не, не е вярно.
— Никога не ми е казал една добра дума. Нито веднъж. Никога!
На това Максуин не можеше да отговори нищо.
През лятото в Глейс Бей пристигаха туристи. Идваха със скъпите си коли, облечени в хубави дрехи, пазаруваха по Касъл Стрийт, вечеряха в „Сидър Хаус“ и в „Джаспър’с“, посещаваха Ингоуниш Бийч, Кейп Смоуки и Бърд Айландс. Това бяха някакви по-висши създания от друг свят. Лара им завиждаше и копнееше да избяга заедно с тях, когато си тръгваха в края на лятото. Но как?
Бе чувала да се говори за дядо й Максуел.
— Старият негодник се опита да ми попречи да се оженя за скъпоценната му дъщеря — оплакваше се Джеймс Камерън на някой от наемателите, който му бе обърнал внимание. — Беше неприлично богат, но да не мислите, че ми е дал нещо? Не. Но въпреки това аз се грижех за неговата Пеги…
Лара си фантазираше, че един ден дядо й ще дойде и ще я отведе в блестящите градове, за които бе чела — Лондон, Рим, Париж… „И ще нося красиви дрехи — стотици рокли и нови обувки“.
Но минаваха месеци, години и не идваше дори и дума, а Лара постепенно разбра, че никога няма да види дядо си. Бе обречена да прекара целия си живот в градчето, където се беше родила.
IV
В Глейс Бей имаше твърде много занимания за подрастващите — футболни и хокейни мачове, пързалки, боулинг, а през лятото — плуване и риболов. Най-посещаваното свърталище след края на училищните занятия бе дрогерията на Карл. Имаше и два киносалона, а във „Венецианските градини“ ходеха да танцуват.
Лара нямаше възможност да се наслаждава на нищо от това. Всяка сутрин ставаше в пет часа и помагаше на Берта да приготви закуската на наемателите, после оправяше леглата, преди да тръгне на училище. Следобед бързаше да се прибере, за да започне да готви за вечеря. Лара помагаше на Берта при сервирането, а след вечеря раздигаше масата, измиваше и избърсваше съдовете.
Пансионът предлагаше някои шотландски специалитети. Най-предпочитаният беше „Блак бън“ — козуначено руло със стафиди и подправки.
По време на вечеря в разговорите на шотландците оживяваха планините на тази страна. Предците на Лара бяха дошли оттам и единствено тези разговори й вдъхваха някакво чувство за приобщеност. Наемателите говореха за Грейт Глен, Лох Нес, Лохи и Лин, за скалистите острови по крайбрежието.
В дневната имаше едно раздрънкано пиано и понякога след вечеря около него се събираха петима-шестима от наемателите и пееха песни от родния край — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“ и „Красивите брегове на Лох Ломънд“.
Веднъж годишно в града се провеждаше парад и всички шотландци в Глейс Бей с гордост обличаха шотландските си поли и носии и маршируваха по улиците на града под шумния съпровод на гайдите.
— Защо мъжете носят поли? — попита Лара Мънго Максуин.
Той се намръщи.
— Това не е просто пола, девойче. Нашите прадеди са го измислили много отдавна. В планините на Шотландия карираният плат предпазвал тялото на човека от хапещия студ, но краката му били свободни, за да може да тича през пустите торфени полета и да избяга от врага. А нощем, на открито, дългият плат му служел и за легло, и за завивка.