Край на разпита.
На Полис Плаза номер едно капитан Бронсън попита Манчини:
— Наистина, как разбра, че той стои зад всичко това?
— Бе оставил едно свободно крайче и аз го разплетох. Почти го бях пропуснал. В досието на Джеси Шоу се споменаваше, че за първи път е загазил на седемнадесет години с кражбата на екипировка за бейзбол от младежкия отбор на „Чикаго Къбс“. Проверих и се уверих, че наистина са били в един отбор. Тук беше грешката на Келър. Когато го попитах, той ми каза, че никога не е чувал за Джеси Шоу. Обадих се на един приятел, който беше спортен редактор в чикагския „Сън Таймс“. Той си спомни и за двамата. Били са приятели. Предположих, че Келър е намерил работа на Шоу „Камерън Ентърпрайзис“. Лара Камерън назначила Джеси Шоу, защото Хауард Келър я помолил. Вероятно изобщо не е виждала Шоу.
— Добра работа, Сал.
Манчини поклати глава:
— Знаеш ли какво? В крайна сметка това нямаше значение. Ако не бях го хванал, а бяхме обвинили Лара Камерън, Хауард Келър щеше да дойде и да си признае.
Нейният свят се сриваше. Лара не можеше да повярва, че от всички хора именно Хауард Келър носи отговорност за всички ужасни неща, които се случиха. „Направил го е заради мен, мислеше тя. Трябва да се опитам да му помогна.“
Кати й позвъни:
— Колата дойде, мис Камерън. Готова ли сте?
— Да. — Тя тръгваше за Рино, за да даде показания пред съдебните заседатели.
Пет минути след тръгването й Филип се обади в кабинета й.
— Съжалявам, мистър Адлър. Изпуснахте я. Тя замина за Рино.
Прободе го силно разочарование. Искаше отчаяно силно да я види, да я помоли за прошка.
— Когато говорите с нея, кажете й, че я чакам.
— Ще й предам.
Той отново набра някакъв номер, поговори десет минути, после телефонира на Уилям Елърби.
— Бил… Ще остана в Ню Йорк. Ще преподавам в „Джулиард“.
— Какво могат да ми направят? — попита Лара.
Тери Хил отговори:
— Зависи. Ще изслушат показанията ти. Или ще решат, че си невинна и в такъв случай ще ти върнат казиното, или ще преценят, че има достатъчно доказателства, за да те подведат под отговорност. Ако решението им е такова, ще те съдят за углавно престъпление, а може да те очаква и затвор.
Лара промърмори нещо.
— Извинявай, не разбрах.
— Казах, че татко е бил прав. Това е Съдбата.
Даването на показанията пред съдебните заседатели, които трябваше да решат дали да се изпрати делото в съда, продължи четири часа. Разпитваха Лара относно придобиването на „Камерън Палас Хотел енд Казино“. Когато излязоха от залата, Тери Хил стисна ръката на Лара.
— Беше много добре, Лара. Смятам, че наистина им направи силно впечатление. Нямат сериозни доказателства срещу теб, така че има голяма вероятност да… — той замлъкна, изумен. Лара се обърна. В преддверието бе влязъл Пол Мартин. Бе облечен в старомоден двуреден костюм с жилетка, а бялата му коса бе сресана по същия начин, както когато Лара се запозна с него.
Тери Хил възкликна:
— О, господи! Той е дошъл, за да даде показания — обърна се към Лара: — Много ли те мрази?
— Какво искаш да кажеш?
— Лара, ако са му обещали снизходителност, за да свидетелства срещу теб, с тебе е свършено. Ще те пратят в затвора.
Лара гледаше към Пол Мартин в другия край на стаята.
— Но… така той би унищожил и себе си.
— Затова те попитах много ли те мрази. Би ли жертвал себе си, за да унищожи теб?
Вцепенена, Лара отвърна:
— Не знам.
Пол Мартин се приближи към тях.
— Здравей, Лара. Чух, че нещо не ти върви — очите му не издаваха нищо. — Съжалявам.
Лара си спомни думите на Хауард Келър: „Той е сицилианец. Те никога не прощават и никога не забравят.“ Той е носил в себе си изгарящата жажда за отмъщение, а тя нищо не е подозирала.
Пол Мартин понечи да си тръгне.
— Пол…
Той спря.
— Да?
— Нужно ми е да поговоря с теб.
За миг той се поколеба.
— Добре.
Кимна към един празен кабинет в дъното на коридора.
— Можем да поговорим там.
Тери Хил гледаше как двамата влизат в кабинета. Вратата зад тях се затвори. Би дал всичко на света да можеше да чуе разговора им.
Тя не знаеше как да започне.
— Какво искаш, Лара?
Беше много по-трудно, отколкото бе предполагала. Когато проговори, гласът й бе дрезгав:
— Искам да ме оставиш да си ида.
Веждите му се вдигнаха.
— Как бих могъл? Та ти не си моя — той й се подиграваше.
Беше й трудно да диша.
— Не смяташ ли, че си ме наказал достатъчно?
Пол Мартин стоеше като вкаменен, с неразгадаемо изражение.