— Времето, докато бяхме заедно, беше прекрасно, Пол. С изключение на Филип, ти си означавал за мен много повече от всеки друг в живота ми. Дължа ти повече, отколкото мога да ти се отблагодаря някога. Изобщо не съм искала да те наранявам. Трябва да ми повярваш.
Беше й трудно да продължи.
— Ти притежаваш властта да ме унищожиш. Наистина ли го искаш? Ще бъдеш ли щастлив, ако ме изпратиш в затвора? — тя се бореше със сълзите си. — Моля те, Пол, върни ми живота. Моля те, престани да се отнасяш с мен като с враг…
Пол Мартин стоеше неподвижен с безизразни очи.
— Моля те за прошка… Аз… Прекалено съм уморена, за да се боря повече, Пол. Ти победи… — гласът й пресекна.
На вратата се почука и един пристав надникна.
— Съдебните заседатели ви очакват, мистър Мартин.
Той не помръдна и дълго гледа Лара, после се обърна и излезе, без да каже дума. „Край, каза си Лара. Всичко е свършено.“ Тери Хил влезе забързан в кабинета.
— Ужасно бих искал да знам какви показания ще даде там вътре. Не можем да направим Нищо, освен да чакаме.
И зачакаха. Стори им се цяла вечност. Когато Пол Мартин най-после излезе, изглеждаше уморен и измъчен. „Той е остарял, помисли си Лара. И обвинява мен за това.“ Той я гледаше. Поколеба се за миг, после приближи към нея.
— Не мога никога да ти простя. Ти ме направи глупак. Но ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Предполагам, че ти дължа нещо за това. Там вътре не им казах нищо, Лара.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— О, Пол. Не знам как да…
— Приеми го като подарък от мен по случай рождения ти ден. Честит рожден ден, бебче.
Тя го гледаше как си отива и изведнъж осъзна думите му. „Беше рожденият й ден!“ Толкова много събития й се струпаха едно след друго, че съвсем бе забравила. И приемът. Двеста гости щяха да я чакат в „Манхатън Камерън Плаза“!
Лара се обърна към Тери Хил:
— Тази вечер трябва да се върна в Ню Йорк. Има прием в моя чест. Ще ме пуснат ли да отида?
— Един момент — Тери Хил влезе в залата и когато се появи отново след пет минути, рече: — Можеш да заминеш за Ню Йорк. Съдебните заседатели ще обявят решението си сутринта, но това вече е просто една формалност. Довечера можеш да се върнеш тук отново. Между другото, твоят приятел ти каза истината. Нищо не е признал.
След тридесет минути Лара замина за Ню Йорк.
— Добре ли си? — бе я попитал Тери Хил.
Тя го погледна и отвърна:
— Разбира се.
Стотици важни личности щяха да дойдат да я почетат тази вечер. Тя ще вдигне гордо глава. Тя е Лара Камерън.
Тя стоеше в центъра на Голямата бална зала и се оглеждаше. „Аз създадох това. Създадох паметници, които се издигат в небето, които промениха живота на хиляди хора по цяла Америка. А сега всичко това ще принадлежи на безлични банкери, чуваше съвсем ясно гласа на баща си. — Съдбата. Тя винаги е била против мен, спомни си за Глейс Бей и за малкия пансион, в който отрасна. Спомни си колко бе ужасена в първия учебен ден. — Кой ще каже дума, която започва с «Е»? — Спомни си за наемателите. Бил Роджърс… — Първото правило в бизнеса с недвижими имоти е ПДХ. Не го забравяй никога. И Чарлз Коун. — Ям само храна, приготвена по европейските религиозни изисквания, а се боя, че в Глейс Бей няма такава…“
„Ако получа тази земя, ще сключите ли с мен договор за наем за срок от пет години?“
„Не, Лара, трябва да бъде за срок от десет години…“
И Шон Макалистър… „Ще ми трябва много специално основание, за да ти дам такъв заем… имала ли си любовник?…“
И Хауард Келър: „… подходът ви е изцяло погрешен…“
„Искам да дойдеш да работиш при мен…“
После успехите. Прекрасни, бляскави успехи. И Филип. Нейният Лохинвар. Мъжът, когото обожаваше. Това бе най-голямата й загуба.
Един глас я повика:
— Лара…
Беше Джери Таунзенд.
— Карлос ми каза, че сте тук — той се приближи към нея. — Съжалявам за приема по случай рождения ден.
Тя го погледна.
— Какво… какво се е случило?
Той се втренчи в нея.
— Хауард не ви ли каза?
— Какво да ми каже?
— Имаше много откази заради отрицателните публикации и решихме, че ще бъде най-добре, ако го отменим. Помолих Хауард да ви каже.
„Да ти призная истината, имам проблеми с паметта.“
Лара промълви тихо:
— Няма значение — хвърли последен поглед на красивата зала. — Аз получих своите петнадесет минути, нали?
— Какво?
— Нищо — тя тръгна към вратата.
— Лара, нека да се качим до канцелариите. Трябва да се довършат някои неща.