— Добре. „Сигурно никога вече няма да се върна в тази сграда“, рече си Лара.
Докато се изкачваха с асансьора към канцелариите, Джери каза:
— Чух за Келър. Трудно е да се повярва, че той е виновен за всичко станало.
Лара поклати глава.
— Аз съм виновна, Джери. Никога няма да си го простя.
— Вината не е ваша.
Внезапно я завладя чувство на самота.
— Джери, ако все още не си вечерял…
— Съжалявам, Лара. Тази вечер съм зает.
— О! Няма нищо.
Вратата на асансьора се отвори и двамата слязоха.
— Документите, които трябва да подпишете, са в залата за конференции — каза Джери.
— Добре.
Вратата на залата беше затворена. Той я остави тя да я отвори. В този миг четиридесет гласа запяха „Честит рожден ден, честит рожден ден…“.
Лара стоеше слисана. Залата бе пълна с хора, с които бе работила през всичките тези години — архитекти, предприемачи, технически ръководители. Тук беше и Чарлс Коун, и професор Майърс, Хорас Гутман и Кати, и бащата на Джери Таунзенд. Но единственият, когото Лара виждаше, беше Филип. Той вървеше към нея, протегнал ръце, и тя изведнъж усети, че не може да диша.
— Лара… — прозвуча й като милувка.
И тя се намери в прегръдките му, бореща се със сълзите и си каза: „Аз съм си у дома. Тук ми е мястото.“
Това беше изцеление, благословено чувство за спокойствие. Докато го прегръщаше, усети, че я обгърна някаква топлина. „Това е единственото, което има значение“, помисли Лара.
Хората се тълпяха около нея и сякаш всички говореха едновременно.
— Честит рожден ден, Лара…
— Изглеждаш чудесно…
— Изненадана ли си?…
Лара се обърна към Джери Таунзенд:
— Джери, как можа…
Той поклати глава.
— Това го организира Филип.
— О, скъпи…
Влязоха келнери с ордьоври и питиета. Чарлс Коун каза:
— Няма значение какво ще стане, аз се гордея с теб, Лара. Ти казваше, че искаше да направиш нещо по-различно и успя.
Бащата на Джери Таунзенд говореше:
— Дължа живота си на тази жена.
— Аз също — усмихна се Кати.
— Предлагам да пием тост за най-добрия шеф, който съм имал или някога ще имам! — рече Джери Таунзенд. Чарлс Коун вдигна чашата си.
— За едно чудесно малко момиче, което стана чудесна жена!
Тостовете продължиха и най-после дойде ред и на Филип. Имаше да казва толкова много и той го каза с четири думи:
— За жената, която обичам.
Очите на Лара преливаха от сълзи. Беше й трудно да говори.
— Аз… дължа толкова много на всички вас. Никога не бих могла да ви се отплатя. Искам само да ви кажа — тя се задави, не можеше да продължи. — Благодаря ви.
Лара се обърна към Филип.
— Благодаря ти за това, любими. Това е най-хубавият ми рожден ден. — Изведнъж си спомни. — Тази вечер трябва да се върна в Рино!
Филип я погледна и се усмихна широко.
— Никога не съм бил в Рино…
След половин час те седяха в лимузината на път към летището. Лара държеше ръката на Филип и си мислеше: „В крайна сметка не загубих всичко. Ще прекарам остатъка от живота си в стремежа да му компенсирам всичко това. Нищо друго няма значение. Единственото важно нещо е да бъда с него и да се грижа за него. Не ми е нужно нищо друго.“
— Лара?…
Тя гледаше през прозореца.
— Макс, спри!
Лимузината веднага закова спирачки.
Филип я погледна озадачен. Бяха спрели пред огромен празен парцел, покрит с бурени. Лара го гледаше втренчено.
— Лара…
— Погледни, Филип! Погледни!
Той обърна глава.
— Какво?
— Не го ли виждаш?
— Какво да виждам?
— О, прекрасно е! Търговски център там — в отдалечения ъгъл! По средата ще издигнем луксозни жилищни сгради. Има достатъчно място за четири здания. Сега виждаш, нали?
Той я гледаше като хипнотизиран.
Лара се обърна към него, гласът й преливаше от въодушевление:
— Ето и моя план…