— Съжалявам. Искате от мен да…
— Искам да мислиш. Не ми трябват глупави сътрудници. Отложи срещите с архитектите и със службата за жилищно строителство.
— Добре — хладно каза Кати.
— Как е бебето?
Въпросът изненада секретарката.
— Дейвид? Той… добре е.
— Сигурно вече е пораснал.
— Скоро ще навърши две години.
— Мислила ли си в какво училище ще го дадеш?
— Още не. Твърде рано е…
— Не си права. Ако искаш да го запишеш в свястно училище в Ню Йорк, трябва да започнеш да действаш още преди да се е родил.
Лара отбеляза нещо в бележника си.
— Познавам директора на „Долтън“. Ще уредя да запишат Дейвид.
— Аз… благодаря.
Лара не си направи труд да вдигне глава.
— Това е всичко.
— Да, госпожо.
Кати излезе от кабинета. Не знаеше дали обича, или мрази работодателката си. Когато започна работа в „Камерън Ентърпрайзис“, я предупредиха за Лара Камерън.
— „Желязната пеперуда“ е ужасна кучка. Секретарките й работят не по календар, а по хронометър. Жива ще те изяде.
Кати си спомни първата им среща. Беше виждала снимки на Лара Камерън по списанията, но нито една не отговаряше на действителността. Тя бе поразително красива.
Лара Камерън четеше препоръките за Кати. Вдигна поглед и каза:
— Седни, Кати.
Гласът й бе дрезгав и звучен. От нея сякаш се излъчваше някаква покоряваща енергия.
— Доста добри препоръки.
— Благодаря.
— Колко от това отговаря на действителността?
— Моля?
— Повечето подобни документи, които стигат до бюрото ми, са измислици. Добра ли сте в работата си?
— В работата си съм много добра, мис Камерън.
— Две от секретарките ми напуснаха съвсем наскоро. Работата непрекъснато се трупа. Ще можете ли да се справите с напрежението?
— Мисля, че да.
— Тук не си играем на предположения. Ще можете ли или не?
В този миг Кати не беше сигурна, че желае секретарското място.
— Да, ще мога.
— Добре. Назначавам ви за една седмица на пробен срок. Трябва да попълните формуляр, че се задължавате да не обсъждате никога мен и работата си в „Камерън Ентърпрайзис“ — никакви интервюта, книги или други подобни. Всичко, което става тук, е поверително.
— Разбирам.
— Чудесно.
Така преди пет години започна всичко. През това време Кати се научи да обича и мрази, да се възхищава и да презира своята работодателка. В началото съпругът на Кати я попита:
— Какво представлява легендата?
На този въпрос бе трудно да се отговори.
— Тя е несъизмерима с ежедневието — каза Кати. — Убийствено красива е. Работи повече от всеки друг. Бог знае кога спи. Перфекционист е и прави живота на околните непоносим. В известен смисъл е гениална. Може да бъде дребнава и отмъстителна, но и невероятно щедра.
Съпругът й се усмихна:
— С други думи, тя е просто жена.
Кати го погледна сериозно:
— Не знам каква е. Понякога ме плаши.
— Хайде, скъпа, преувеличаваш.
— Не. Уверена съм, че ако някой застане на пътя й… Лара Камерън би го убила.
Когато привърши с телефонните разговори и факсовете, Лара извика Чарли Хънтър — амбициозен младеж, който отговаряше за счетоводството.
— Влез, Чарли.
— Да, мис Камерън.
След миг той беше в кабинета й.
— Да, мис Камерън?
— Тази сутрин прочетох интервюто, което си дал за „Ню Йорк Таймс“ — каза Лара.
Той се оживи:
— Още не съм го видял. Как е станало?
— Говорил си за „Камерън Ентърпрайзис“ и за някои наши проблеми.
Той се намръщи:
— Е, нали знаете, вероятно репортерът е цитирал неточно някои мои…
— Уволнен си.
— Какво? Защо? Аз…
— При постъпване на работа ти си подписал документ, че няма да даваш никакви интервюта. Искам да напуснеш още тази сутрин.
— Аз… не може да направите това. Кой ще ме замести?
— Вече съм уредила този въпрос — отвърна Лара.
Обедът беше към края си. Репортерът на „Форчън“ Хю Томпсън беше интелектуален, нервен на вид мъж, с проницателни кафяви очи зад черните рогови рамки на очилата.
— Обедът беше чудесен — каза той. — Всичките ми любими ястия. Благодаря.
— Радвам се, че ви хареса.
— Наистина не беше нужно да си правите този труд заради мен.
— Няма нищо — усмихна се Лара. — Баща ми винаги казваше, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.