— О, боже! — захленчи Джеймс Камерън. — Отново Съдбата!
— Какво?
— Съдбата. Винаги е била срещу мен. Сега ми отне детето. Не…
Влезе медицинска сестра, която носеше увито в одеяло бебенце.
— Ето дъщеря ви, мистър Камерън.
— Дъщеря? К’во да я правя, по дяволите? — езикът му все повече надебеляваше.
— Отвращаваш ме, човече — рече доктор Дънкан.
Сестрата се обърна към Джеймс:
— Ще остана до утре да ви покажа как да се грижите за нея.
Джеймс Камерън погледна малкото сбръчкано вързопче и с надежда си помисли: „Може би тя също ще умре.“
През първите три седмици никой не бе сигурен, че бебето ще оживее. Идваше кърмачка, която го хранеше. Най-сетне един ден докторът каза:
— Дъщеря ти ще оживее — погледна Джеймс Камерън и тихичко добави: — Бог да пази горкото дете.
— Мистър Камерън, трябва да дадете име на детето — рече кърмачката.
— По дяволите, хич не ме е грижа как ще я наричате. Ти й дай име.
— Защо не я кръстим Лара? Толкова е хубаво…
— Както щеш, по дяволите!
И така я кръстиха Лара.
В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собствения си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта — огромната шведка, която готвеше и чистеше.
Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, Съдбата го бе изиграла за пореден път. Вечер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.
— Това дете уби жена ми и сина ми.
— Не бива да говориш така, Джеймс.
— ’Ми така е. Синът ми щеше да порасне голям и силен. Да стане умен, богат и да се грижи добре за стария си баща.
Наемателите го оставяха да си мърмори несвързано.
Няколко пъти Джеймс Камерън се опита да се свърже с тъста си Максуел, надявайки се той да го отърве от детето, но старецът просто бе изчезнал. „Ако зависи от късмета ми, то старият глупак положително е умрял“, мислеше той.
Глейс Бей беше град от временно пребиваващи жители и наемателите в пансиона постоянно се сменяха. Идваха от Франция, от Китай, от Украйна. Имаше италианци, ирландци и гърци. Те бяха дърводелци и шивачи, водопроводчици и обущари. Тълпяха се по Мейн Стрийт, по Бел Стрийт, по Норт Стрийт и Уотър Стрийт, по крайбрежието. Бяха дошли да работят в мините, да секат дърва, да ловят риба. Глейс Бей беше граничен град — примитивен и суров. Най-противното нещо беше времето. Зимите бяха сурови, падаше много сняг, който се запазваше чак до април, а поради дебелия лед в залива дори април и май бяха студени и ветровити. От юли до октомври валеше дъжд.
В града имаше осемнадесет пансиона, някои от тях за по седемдесет и пет души. В пансиона, чийто управител беше Джеймс Камерън, живееха двадесет и четирима наематели, предимно шотландци.
Без да го съзнава, Лара копнееше за обич. Нямаше играчки или кукли, които да обича, нито приятелчета, с които да играе. Нямаше никого освен баща си. Правеше му дребни детински подаръчета с отчаяното желание да му угоди, но той или не им обръщаше внимание, или се присмиваше.
Когато беше на пет години, Лара чу баща си да казва на един от наемателите:
— Знаеш ли, не трябваше да умре другото дете. Синът ми беше този, който трябваше да остане жив.
Вечерта Лара плака, докато заспа. Толкова много обичаше баща си. И толкова силно го мразеше.
Шестгодишната Лара приличаше на рисунка от Кийн — огромни очи на бледо, слабо лице. Тази година дойде нов наемател. Казваше се Мънго Максуин и беше едър като мечка. Той веднага обикна малкото момиченце.
— Как се казваш, девойче?
— Лара.
— Е, хубаво име за хубаво дете. А ходиш ли на училище?
— Училище ли? Не.
— Защо?
— Не знам.
— Трябва да видим тая работа.
Той потърси Джеймс Камерън.
— Разбрах, че детето ти не ходи на училище.
— За к’во й е? Тя е момиче. Не й трябва ни’кво училище.
— Бъркаш, човече. Тя трябва да получи образование, за да има някакъв шанс в живота.
— Я остави това — рече Джеймс. — Чиста загуба на време.
Но Максуин бе настоятелен и най-после, за да го остави на мира, Джеймс Камерън се съгласи. Така джеремето нямаше да му се мярка пред очите поне по няколко часа на ден.
Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.
Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.
Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече: