— Че защо трябва да мисля нещо лошо за теб? Нищо не си ми направила.
— А там, в затвора?
Той се позасмя, защото, разбира се, отдавна бе й простил.
— Вярно, ядоса ме няколко пъти, но вие момичетата сте си просто такива, няма значение колко мозъка имате.
— Какви такива?
— Такива… — затрудни се момчето. — Ядосващи!
— И вие сте понякога ядосващи.
— Сигурно. Но хайде сега да не се ядосваме, а! Гладен съм като кучка.
— Как са гладни кучките? — зададе веднага тя един от ядосващите го въпроси.
— У нас има такъв израз. Когато някой е много гладен, казва: гладен съм като куче. Но аз казвам: като кучка. Защо ще се заяждам само с кучетата? Трябва да има равноправие.
— Тогава аз пък съм гладна като куче — каза Нуми. — Да идем да се нахраним!
— Буф! — възкликна той. — Само с това няма да мине, трябва ми и хапче.
— Вземи си едно. Тук не се наложи да ги употребяваме. Знаеш ли, ти почна много хубаво да казваш това наше „буф“!
Николай се сконфузи, защото си мислеше, че я подиграва, като го повтаря. Рече:
— Ето, това е вредното влияние на чуждите цивилизации!
И побърза да глътне вече изваденото хапче. Заслуша се в стомаха си. Той пак се изпълни бавно с оная чудодейна топла сладост, която наистина засищаше.
Нуми се надигна на лакът и се взря в лицето му.
— Какво мислиш сега? Иска ми се да узная, а ти не позволяваш да включа мозъка си.
— Мисля си какво да продиктувам в записния апарат за тая цивилизация. Така и не разбрахме нито как се казва, нито накъде се върти. На ляво ли, на дясно ли? Но сигурно в погрешна посока.
Момичето весело се засмя.
— Много ми харесва, че умееш да се шегуваш. Макар че понякога се шегуваш и с неща, които са много сериозни. Аз така не мога. Пречи ми изкуственият мозък. Щом нещо ми се стори смешно, той веднага ми го обяснява и то престава да бъде смешно.
Той се поразмърда, защото му стана неловко — и от признанието й, и от близостта на нейното лице.
— Така е, изкуствените мозъци не могат да се шегуват. Те винаги са страшно сериозни.
— Но аз имам и естествен.
— Него трябва да слушаш повече, аз така мисля. Оня ти казва чужди знания.
— Но тогава експериментът ще отиде на кино — повтори сега пък тя неговия израз.
— Да върви — каза Ники убедено. — Човекът не може да бъде експеримент, това е обидно за него. Човекът е най-висшето същество на Вселената.
— А Мало?
— Мало… Мало не го знаем какъв е. Може и той да е създаден от човека. Нали така казва вашата легенда.
— И какво още си мислиш за тази цивилизация? Нали и те са хора?
Хора бяха, но наистина бе трудно да наречеш най-висши същества ония звездни бебешори, които си разменяха и продаваха звездите като стъклени топчета за игра. За да избегне затруднението, Ники отвърна:
— Мъчно ми е за оня симпатичен шишко.
Момичето от Пира се зарадва.
— Видя ли, че не сме толкова различни! И аз все за него си мисля. И знаеш ли какво ми хрумна? Да помолим Мало да ни върне след известно време. Нали тогава там ще са минали много години и всичко ще се е променило. Ще видим дали тази цивилизация е разбрала истините, дали е разбрала какъв чудесен човек беше Короторо.
— И ще положим пред паметника му един венец от звезди — добави Ники.
Тя го изгледа с очи, които сега светеха досущ като звездици.
— Ти си чудесно момче, Николай Петров Иванов Стоянов Петров…
— Ама недей всичките! — прекъсна я той.
— Не разбирам защо са те кръстили „Лудото“, но аз…
— Нали ти казах, съкратено е от Лудогорски.
— Ти си чудесно момче, Ники!
— Добре де, каза го вече — смути се той и не му хрумна по-сполучлива шега. — Пък и аз отдавна си го знам.
— Не ме прекъсвай, моля те — продължи тя все в този тон, сякаш се изказваше на пионерско събрание. На земно, разбира се, защото Ники не знаеше дали на Пира има такава организация. — Ти не можеш да чуваш моите мисли, Ники, затова аз искам да ти ги кажа. Ти се държа като истински мъж. Ако не беше ти, сигурно нямаше да се спасим. И Короторо щеше веднага да загине.
Тя още се наведе към него и Ники издуха в лицето й доста тревожно:
— Голяма работа! Това всеки…
— И знаеш ли какво още си помислих? Помислих си, че…
— Но аз не ща да ти знам мислите! — извика той и обърна глава, усетил да се задава някаква опасност.
— Помислих си, че сега трябва да те целуна.
— Ама и вашата цивилизация ли се целува! — рече той примряло, защото не знаеше какво друго да отвърне, и веднага се опита да стане.