Искаше ми се да го попитам какви са загубите им в жива сила, но после реших, че лошите новини могат и да почакат. Най-важното сега беше да събера взвода си и да го изведа оттук. Градът на Дървениците, в които не се мяркаха никакви Дървеници, ни действаше някак си по-подтискащо, отколкото самите негови жители, с които ни предстоеше да се сблъскаме. Гласът на Брамби ни насочваше при избора на направление всеки път, когато тунелът започваше да се разклонява. Аз мятах бомби с парализиращ газ в коридорите, които не използвахме. Бомбите съдържаха производни на нервно-паралитичния газ, които в миналото използвахме срещу Дървениците. Вместо да ги убива, новият газ предизвикваше у тях временно вцепенение. Бяхме оборудвани специално за тази операция, макар че аз с чиста съвест бих трампил цял тон такива бомби за няколко фунта истински тротил. Все пак тяхната употреба ни пазеше донякъде от неприятни изненади.
В един от дългите тунели загубихме връзка с Брамби, предполагам поради някакво отражение на радиовълните, тъй като го засякохме отново още на следващата пресечка.
Но след това той не можа да ми каже накъде да завия. Бяхме близо до мястото, където ги бяха атакували Дървениците.
Тук те нападнаха и нас.
Не зная откъде се взеха. В началото всичко бе тихо. После дочух вик „Дървеници! Дървеници!“ някъде зад гърба ми, откъм края на колоната. Едва успях да се обърна и Дървениците наскачаха отвсякъде. Предполагам, че гладките стени на коридорите не бяха толкова непроницаеми, колкото изглеждаха. Само така мога да си обясня, че те изведнъж се озоваха навсякъде около нас и сред нас.
Не можехме да използваме огнеметите си, нито да хвърляме гранати; имаше голяма вероятност да поразим някой от своите. Но Дървениците не страдаха от подобни угризения едни спрямо други. За тях бе по-важно да погубят който и да е от нас. Но ние имахме ръце и крака, разполагахме и с мощната изкуствена мускулатура на скафандрите, която многократно увеличава силата на всеки удар…
Ръкопашната схватка продължи не повече от минута, после всички Дървеници изчезнаха някъде. От тях останаха да се валят по пода само трупове и откъснати крайници… както и телата на четирима капсулни войници.
Единият от четиримата мъртъвци бе сержант Брамби. Неговото отделение се бе присъединило към нас по време на сблъсъка. Тяхното местонахождение се бе оказало съвсем наблизо до нас; там те бяха стояли тихомълком, държейки се буквално един за друг, за да не се загубят. Бяха чули шума от битката и благодарение на него бяха успели да стигнат до нас, въпреки че радиовръзката бе прекъсната временно.
Куна и аз се уверихме, че поразените наистина са мъртви, после обединихме двете отделения в едно, състоящо се от четири групи, и продължихме да се спускаме все по-надолу под повърхността, като се ориентирахме по означенията, които бях нанесъл на картата. Най-сетне открихме Дървениците, които бяха обкръжили нашия взводен сержант.
Боят бе още по-кратък от първия, защото ние бяхме предупредени за наличието на Дървеници там, тъй че преимуществото на изненадата беше на наша страна. Сержантът бе пленил един от интелектуалците на Дървениците и използваше нежното му телце като щит. Не можеше да се отскубне чрез индивидуална акция от тях, но и те не можеха да го атакуват, без да извършат самоубийство в буквалния смисъл на думата, като унищожат собствения си мозък.
Ние се оказахме в далеч по-изгодно положение от тях и ги ударихме в гръб съвсем по правилата на военното изкуство.
После разгледах противното създание, което сержантът държеше в прегръдката си и изпаднах в екзалтация, независимо от умората и загубите ни. В същия миг дочух някъде съвсем наблизо проклетия шум от яйца, които цвърчат в тиган. Един голям скален къс се откърти от тавана и падна отгоре ми, с което моето участие в операция „Царска особа“ приключи.
Събудих се в някакво легло и първото, което си помислих, бе, че се намирам отново в Кадетския корпус и че току-що ми се е присънил един необичайно дълъг и тежък кошмар на военна тема. Но в действителност аз не бях в Корпуса. Това бе пригоденият за болнично отделение служебен отсек на транспортния кораб „Аргон“. Бях имал свой собствен взвод и наистина се бях сражавал заедно с него в продължение на дванадесет часа.
Сега обаче бях само един от пациентите на корабния лазарет, страдащ от отравяне с азотен окис и наднормено радиационно облъчване. Оказа се, че бях лежал в безсъзнание и с повредена екипировка повече от час, преди военните санитари да ме спасят, изнасяйки ме оттам със счупени ребра и леко мозъчно сътресение, вследствие на онзи удар по черепната ми кутия, който ме беше извадил извън строя.