Само че тях ги нямаше никакви. Те се спуснаха там, където по план трябваше да се приземим ние, натъкнаха се на местните неприятели и си навлязоха големи главоболия. Ние никога повече не ги видяхме. Така че си стояхме там, където бяхме попаднали, като понасяхме периодически загуби и отблъсквахме нападателите доколкото обстоятелствата позволяваха. Боеприпасите се топяха и ние пробягвахме леко въоръжени, като изразходвахме малко гориво за отскок и минимална енергия, за да запазим по-дълго костюмите в движение. Струваше ни се, че този ад щеше да продължи няколко хиляди години.
Дъч и аз префучахме над някакъв зид и се отправихме към групата със специално въоръжение от нашия взвод в отговор на един призив за помощ, когато земята пред Дъч внезапно се отвори, една Дървеница изпълзя навън, а Дъч се сгромоляса.
Аз възпламених Дървеницата, метнах една граната и дупката се затвори, после се обърнах да видя какво се беше случило с Дъч. Той лежеше на земята, но не изглеждаше ранен. Взводният сержант може да види на монитора на своя скафандър физическите данни на всеки човек от взвода си, да отдели мъртвите от тези, които просто не могат да се справят без помощ и трябва да бъдат изправени на крака. Но същите данни можеш да получиш и ръчно чрез превключвателите, които се намират върху колана на костюма на ранения човек.
Дъч не отговори, когато го повиках. Телесната му температура показваше 99° F2, а показателите за дишането му, сърцебиенето и мозъчните биотокове сочеха нула. Безнадеждна работа, но дали пък тези резултати не се дължаха на повреда в скафандъра му? Съвсем бях забравил, че индикаторът на температурата също би бил на нула, ако причината беше в костюма, а не в човека. Все пак аз грабнах един ключ от своя колан и започнах да го „разопаковам“, за да го измъкна от костюма му, като се стараех да следя обстановката около мен.
После дочух в шлема си едно повикване, което се отнасяше до всички и което не искам да чуя никога отново. „Спасявайте се, както можете! Обратно! Обратно! Вдигайте се и назад! Ловете всеки корабен радиосигнал, които успеете да засечете. Шест минути! До всички! Връщайте се и помогнете в движение на колегите си. Следвайте всеки сигнал! Спасявайте се, кой както…“
Побързах.
Главата на капрала се отдели от тялото, докато се опитвах да го измъкна от костюма, така че аз го зарязах и изчезнах с пълна скорост от онова място. Ако разполагах с време, сигурно бих проявил достатъчно разум да спася неговите оръжия, но тогава бях тавърде закъсал, за да разсъждавам; затова просто се изстрелях от там и се опитах да се добера до укрепения пункт, към които се бяхме насочили преди малко.
Той беше вече евакуиран и аз се почувствах изгубен… изгубен и изоставен. После чух повторно повикване, но не повикването, което очаквах — „Янки Дудъл“ (с което ни зовеше „Долината Фордж“), а „Ленивият Буш“, една мелодия, която ми бе непозната. Няма значение, това беше радиосигнал; ориентирах се по него — използвах разточително последното си гориво за скокове и се качих се на борда точно когато се канеха да включат двигателите. Бях се озовал във вътрешността на кораба „Вуртрек“ в такъв шок, че не можех да си спомня личния си номер.
Чувал съм да наричат това „стратегическа победа“ — но аз бях там и се обзалагам, че отнесохме ужасен пердах.
Шест седмици по-късно (чувствах се шест години по-стар) във флотската база на Санктор бях зачислен към командата на кораба „Роджър Йънг“ и докладвах за това на корабния сержант Джелал. На пробитата месеста част на лявото си ухо носех черепче с една кост. Ал Дженкинз беше с мен и носеше също като моя череп (Котето така и не можа да се измъкне жив от тръбата на „Долината Фордж“). Неколцината оцелели Диви котки бяха разпределени по други места във Флота; бяхме загубили приблизително половината от бойната си мощ в сблъсъка между „Долината Фордж“ и „Ипрес“; страшната бъркотия върху повърхността на Клендату беше увеличила общия брой на пострадалите участници в десанта до 80 процента и командващите сметнаха, че е невъзможно бойната част да бъде възстановена отново, като се съберат само оцелелите — затова я разпуснаха, сложиха документите в архивите и решиха да изчакат, докато зарастнат душевните ни рани, за да може в последствие рота К (Дивите котки) да се възроди с нови лица, но със старите традиции.
Освен това, в другите бойни части имаше много празни редици, които трябваше да бъдат запълнени.
Сержант Джелал ни посрещна радушно, каза ни, че се присъединяваме към едно кадърно подразделение, „най-доброто във Флотата“, на спретнат кораб в изрядно техническо състояние, и изглежда не забеляза черепите по ушите ни. По-късно същия ден той ни заведе да се срещнем с лейтенанта, който се усмихна обаятелно и проведе с нас кратък бащински разговор. Забелязах, че Ал Дженкинз беше свалил своя златен череп. Също и аз — защото вече бях открил, че никой от Лудите глави на Рашчак не носеше черепи.