Събудих се в някакво легло и първото, което си помислих, бе, че се намирам отново в Кадетския корпус и че току-що ми се е присънил един необичайно дълъг и тежък кошмар на военна тема. Но в действителност аз не бях в Корпуса. Това бе пригоденият за болнично отделение служебен отсек на транспортния кораб „Аргон“. Бях имал свой собствен взвод и наистина се бях сражавал заедно с него в продължение на дванадесет часа.
Сега обаче бях само един от пациентите на корабния лазарет, страдащ от отравяне с азотен окис и наднормено радиационно облъчване. Оказа се, че бях лежал в безсъзнание и с повредена екипировка повече от час, преди военните санитари да ме спасят, изнасяйки ме оттам със счупени ребра и леко мозъчно сътресение, вследствие на онзи удар по черепната ми кутия, който ме беше извадил извън строя.
Така че измина доста време, преди да си изясня по-подробно обстоятелствата, свързани с Операция „Царска особа“, макар че някои от тях навярно никога няма да узная. Защо например Брамби отведе отделението си под земята? Брамби е мъртъв, а Наиди получи своето веднага след него и аз се радвам, че и на двамата им бяха връчили нашивките преди десанта и те ги носиха през онзи паметен ден на планета П, в който нищо не вървеше според предварителния замисъл.
Успях да се осведомя в крайна сметка защо моят взводен сержант бе решил да се спусне в града на Дървениците. Той бе чул доклада ми до капитан Блекстоун, че „главният пробив“ на практика служи само за отвличане на вниманието и е предизвикан от работници, изпратени за да бъдат унищожени. Когато и войните на Дървениците започнаха да излизат подире им, там, където бях аз, той бе направил верния извод (изпреварвайки с няколко минути заключението на Генералния щаб), че Дървениците предприемат отчаяна стъпка, защото те не биха пожертвали всички свои работници, само за да ни отвлекат вниманието. Интелектуалците все пак би трябвало да са зависими от тези, които ги изхранват.
Той забелязал, че в контраатаката, предприета от населението на техния град, не вземат участие достатъчно въоръжени сили, и отгатнал, че врагът не разполага с големи резерви — и тогава почувствал, че пред него се е открила златна възможност, каквато се случва само веднъж в биографията на десантчика. Действайки индивидуално, той съумял да осъществи целта на операцията, като се бе впуснал да открие „царска особа“ и да я хване. Спомнете си, че това беше единствената ни задача; ние разполагахме с толкова жива сила и техника, че да окупираме планета П, но нашият ловен обект бяха представителите на царската каста и ние трябваше да се научим как да ги издирваме и да ги пленяваме. И така, той се бе втурнал вътре; бе играл вабанк и бе спечелил.
Благодарение на неговите действия Първи взвод на Черната гвардия получи официална оценка „мисията успешно приключена“. През този ден на планетата П се бяха сражавали стотици взводове на МП, но тези, които можеха да се похвалят с подобна оценка, се брояха на пръстите на едната ръка; не беше заловена нито една царица (Дървениците избили първо тях, когато разбрали, че са изпаднали в безизходно положение). Пленени бяха само шестима интелектуалци. Никой от шестте не бе разменен за някои от нашите. „Диригентите“ не живяха достатъчно дълго. Но служителите от отдела по психология на военното дело бяха получили най-сетне живи екземпляри, така че операция „Царска особа“ можеше да мине за сполучлива.
Моят взводен сержант бе отличен с полева атестация за офицерско звание и бе произведен в чин. На мен не ми предложиха повишение (пък и аз бих го отказал), но неговото издигане в служебната йерархия възприех като нещо напълно закономерно. Капитан Блеки ми бе казал, че ми дава „най-добрия сержант във Флотата“ и аз никога не бях се съмнявал в правилността на неговата преценка. Познавах се с взводния си сержант още преди войната, макар че никой от Черногвардейците не подозираше това — аз не им го бях казвал, а и той едва ли им бе споменавал някога този незначителен факт. Съмнявам се дали и самият Блеки беше в течение на нещата. А истината бе, че аз помнех много добре своя взводен сержант още от първия си ден като новобранец в Мобилната Пехота.
Неговото име беше Зим.
Моята роля в операция „Царска особа“ не ми се струваше съвсем успешно изпълнена. Прекарах на „Аргон“ повече от месец, първо като пациент, после като излекуван, но незачислен към екипажа гост, преди да ме изпратят заедно с няколко дузини от такива като мен в Санктор. Имах достатъчно свободно време, през което размишлявах най-вече за пострадалите в битката и за многото грешки, които бях натрупал за краткото време, докато бях взводен командир. Корях се, задето не съумях да изпипам всичко така виртуозно, както лейтенантът би го направил; бях допуснал един идиотски скален къс да ми падне върху главата и бях лишил хората си от ръководство.