Там беше и „Манерхайм“! Имаше ли някаква възможност да се видя с Кармен? Вероятно не, но можех да направя телеграфна справка и да разбера.
Най-големите кораби на порта бяха новият „Долина Фордж“ и новия „Ипрес“, също и „Маратон“, „Ел Аламейн“, „Айо“, „Галиполи“, „Лейтенант Марн“, „Страж“, „Гетисбърг“, „Хейстингз“, „Аламо“, „Ватерлоо“ — всички места, където калната обувка на пехотинеца е направила гръмките им имена свещени.
И по-малките кораби, тези, които са наименовани на известни труженици от пехотата: „Хорацио“, „Алвин Йорк“, „Блатна Лисица“, самият „Роджър“, благословено да бъде сърцето му, „Полковник Бауи“, „Деверо“, „Версингеторикс“, „Сандино“, „Обри Кузен“, „Камехамеха“, „Оди Мърфи“, „Ксенофонт“, „Агиналдо“…
— Трябва да има кораб на име „Магсейсей“ — Казах аз.
— Какво — попита Бени.
— Рамон Магсейсей — повторих. — Велик мъж, велик воин. Вероятно щеше да е началник на „Отдела по военна психология“, ако беше жив днес. Изучавал ли си някога история?
— Разбира се — каза Бени. — Знам, например, че Симон Боливар е построил пирамидите, натупал е Армадата и е осъществил първия полет до Луната.
— Пропусна брака му с Клеопатра.
— А, да. Обзалагам се, че всяка страна си има своя версия на собствената си история.
— Аз съм убеден в това — и добавих нещо, което той явно не разбра.
— Какво каза? — учуди се приятелят ми.
— Извинявай, Бернардо. Това беше една стара пословица на моя роден език, която би могла да се преведе приблизително така: „Домът е там, където е сърцето“.
— Но на какъв език я произнесе?
— Тагалски.
— Нима там, където си роден, не говорят стандартния английски език?
— Говорят го естествено: при сключване на делови сделки, в училище и така нататък. У дома понякога разговаряме на стария си език. И моето истинско име е Хуан Рико. Традиции, нали разбираш?
— Да, знам. Нашите старци също обичат да бъбрят на испански. Но откъде ти…
Тонколоната до нас пропя мелодията „Страна на равнините“.
Бени ме дари с щедра усмивка.
— За мен е! Отивам на среща с един кораб! Пази се, човече! Ще се видим по-късно.
— И не забравяй Дървениците! — Той се затича, а аз се обърнах към таблицата и продължих да чета имената на корабите: „Пол Малетер“, „Монтгомъри“, „Чака“, „Джеронимо“…
После се разнесе най-приятният звук на света:
Грабнах багажа си и забързах към кораба. „Домът е там, където е сърцето!“ — отивах си вкъщи.
XIV
„Нима съм пазач на брата си?“
„Как ви се струва? Ако някой има
сто овци, и една от тях се заблуди,
не ще ли остави деветдесетте и
девет, и не ще ли иде по планините
да дири заблудената?“
„Колко пък човек е по-ценен от овца!“
„В името на Бога, Благодетелят
милостивият… ако спасиш живота
на един, то е като да спасиш живота
на човечеството.“
С всяка изминала година везните се накланяха в наша полза. Професията ни изисква да проявяваме мярка.
— Време е, сър — зад открехнатата врата на кабината ми стоеше моят стажант, „трети лейтенант“ Беарпо. Той изглеждаше ужасно млад и също толкова безобиден, колкото са били неговите предци — ловците на скалпове. Едва се сдържах да не се усмихна.
— Добре, Джими. — Вече бях екипиран. Отивахме право в салона за подготовка на скокове. Докато вървяхме, аз го напътствах:
— Ето какво ще ти кажа, Джими. Стой близо до мен, но не ми се мотай в краката. Чувствай се вътрешно свободен и използвай хладнокръвно възможностите на въоръжението си. Ако ме ранят и сдам багажа — ти оставаш шефа. Но ако имаш малко ум в главата си, ще заповядаш на своя взводен сержант да подава сигналите за действие.
— Да, сър.
Щом влязохме вътре, взводният сержант призова за внимание и отдаде чест. Аз отвърнах на поздрава му, казах „Свободно!“ и започнах огледа на първо отделение. На Джими поверих второто. После аз също инспектирах второ отделение, като проверих всичко у всеки. Моят взводен сержант бе много по-стриктен от мен, така че не открих никакви неизправности. По принцип никога не попадам на сериозни нарушения на този етап, но хората ми се чувстват по-сигурни, когато техният Старец внимателно огледа снаряжението им — нали това ми влиза в задълженията.