Отново застанах в средата на корабното помещение.
— Още един лов на Дървеници, момчета. Но този път ще бъде малко по-различно, както вече знаете. Тъй като те продължават да държат в затворите си пленници, ние не можем да използваме планетарни бомби срещу Клендату. Ето защо сега ще се спуснем долу, ще се намърдаме в тунелите им и ще отървем нашите. Помощният модул няма да кацне в края на операцията, за да ни прибере, а за да ни донесе още амуниции и провизии. Ако бъдете пленени — дръжте си езиците зад зъбите и не треперете, защото зад вас стои не само цялата бойна част, но и цялата федерация; ще дойдем да ви измъкнем. И помнете, че същото очакват момчетата от „Блатната Лисица“ и „Монтгомъри“. Тези от тях, които са все още живи, сега разчитат на нас. Те знаят, че няма да ги изоставим, защото сме МП. И ето, ние отиваме да хванем Дървениците за гушите. Ще действаме заедно с мнозина от нашите, които ще ни помагат. Огромни сили са съсредоточени на орбита. Всичко, за което трябва да се погрижим, е да прочистим нашия малък парцел и да свършим успешно една малка част от общата работа. Репетирахме неведнъж и знаем как да го постигнем. Накрая искам да ви кажа още нещо. Точно преди да излетим получих писмо от капитан Джелал. Той пише, че вече е свикнал с новите си крака, които функционират много добре. Поиска да ви предам също, че мисли за вас… и се надява имената ви да се покрият със слава! Същото очаквам и аз. Пет минути за свещеника!
Почувствах за кой ли път, че започвам да треперя. И изпитах истинско облекчение, когато привърших последните наставления и изкомандвах:
— По отделения… отляво и отдясно… готови за скок!
Инспектирах запечатването на капсулите в едната половина на борда, а Джими и взводният сержант се заеха да проверят как се бяха настанили момчетата в останалите капсули. После наместихме Джими в третата поред капсула на централната автоматизирана линия. Когато лицето му се скри, мен отново ме втресе.
Моят взводен сержант постави длан на рамото на скафандъра ми.
— Съвсем като на тренировка, синко.
— Да, татко — и веднага спрях да треперя. — Само дето чакането ме изнервя.
— Зная. Още четири минути. Готов ли сте, сър?
— Да тръгваме, татко.
Прегърнах го силно и наредих на флотския персонал да ни запечата. Треперенето ме напусна окончателно. Докладвах кратко, както винаги:
— „Лудите глави“ на Рико… готови за спускане! Начало на отстрела! Започни!
— Тридесет и една секунди, лейтенант. — Пауза. После тя добави: — Късмет, момчета! Този път ще ги довършим!
— Непременно, капитане.
— Пригответе се. Да ви пусна ли малко музика, докато чакате?
Тя включи записа:
„Вечна слава на пехотата…“
Историческа бележка
Йънг, Роджър У., редник, 148-ми Пехотен полк, 37-ма Пехотна дивизия (Еленовите очи от Охайо); роден в Тифин, Охайо на 28 април 1918 год.; загинал на 31 юли 1943 г. на остров Нова Джорджия от групата на Соломоновите острови в Южния Пасифик, когато съвсем сам нападнал и разрушил вражески бункер, оборудван с автоматично оръжие. Неговият взвод бил прикован от непрекъснатия огън на този бункер; редник Йънг бил ранен още при първия залп. Той пропълзял към бункера, бил ранен за втори път, но продължил да се приближава, стреляйки с пушката си, доколкото можел. Добрал се до бункера, атакувал го и го разрушил с ръчни гранати, при което бил ранен за трети път и бил убит.
Неговата храбра и мъжествена акция пред лицето на многократно превъзхождащия противник дала възможност на другарите му да се отскубнат без повече загуби. По-късно Роджър Йънг бил награден посмъртно с Ордена на честта.