Докато разсъждаваше върху липсата на логика в женския ум, Джон Томас разсеяно откопча коланите, свали от гърба си хеликоптерния апарат и тъкмо го оставяше в антрето, когато там се появи майка му.
— Джон Томас! Къде беше?
Той се опита да прецени дали не се е забъркал в нещо. Стори му се лош знак, че се обръща към него с „Джон Томас“. Ако беше казала „Джон“, „Джони“ или дори „момчето ми“, щеше да е добре. Но обръщението „Джон Томас“ обикновено предполагаше, че докато го е нямало, е бил обвинен, делото му е било разгледано и е получил присъда.
— Защо питаш? Нали ти казах по обед, мамо? Мотахме се с Бети. Долетяхме до…
— Не ме интересува! Знаеш ли какво направи този звяр?
Лоша работа. Глупи… Джон се надяваше поне да не е градината на майка му. Може би Глупи просто беше съборил отново къщата си. В такъв случай майка му скоро щеше да се успокои. Може би трябваше да му построи нова къща, по-голяма.
— Какво е станало? — с половин глас попита той.
— Какво е станало ли? По-скоро какво само не е станало! Джон Томас, този път просто ще трябва да го махнеш оттук. Чашата преля!
— Недей така, мамо — побърза да я прекъсне гой. — Не можем да изгоним Глупи. Нали обеща на татко?
Тя не му отговори направо.
— След като полицията се обажда на всеки десет минути, а този огромен и опасен звяр вилнее из околността и…
— Какво? Почакай, мамо, знаеш, че Глупи не е опасен, кротък е като агънце. Какво се е случило?
— Какво ли не!
Постепенно Джон успя да измъкне от нея някои подробности. Глупи тръгнал да се поразходи, поне това стана ясно. Без да си вярва много, Джон Томас се надяваше, че в това време Глупи на е погълнал нещо желязно или стоманено — желязото страшно разстройваше обмяната на веществата му. Веднъж, когато Глупи изяде един купен на старо буик…
Мислите му бяха прекъснати от думите на майка му — чу я да казва: „…и госпожа Донахю направо се е вбесила! Нищо чудно, такива превъзходни рози!“
Олеле, това вече беше лошо. Джон се опита да пресметне наум колко пари са останали в спестовната му книжка. Тепърва щеше и да се извинява, да търси начин, по който да омилостиви старата женица. А междувременно щеше да проглуши ушите на Глупи — Глупи знаеше, че розите са нещо забранено, така че нямаше никакво оправдание.
— Виж какво, мамо, страшно съжалявам. Веднага ще ида да му налея малко ум в тъпата глава. Като свърта с него, няма дори да кихне без позволение. — И Джон Томас се опита да се промъкне навън.
— Къде отиваш? — поинтересува се тя.
— Как къде? Отивам да говоря с Глупи. Като свърша с него…
— Говориш глупости. Звярът не е тук.
— Какво? Ами, не е тук.
И Джон Томас бързо смени молитвите си с нови с надеждата, че Глупи не е открил много желязо. Всъщност Глупи нямаше вина за онзи буик, пък и колата си беше на Джон Томас и без друго, обаче…
— Нямам представа къде е сега. Драйзър, полицейският началник, каза…
— Какво?! Полицията ли го преследва?
— Можеш да не се съмняваш в това, млади момко! Всички патрули на Обществената безопасност са подире му. Господин Драйзър ме помоли да отида в центъра на града и да прибера звяра, но аз му обясних: друг няма да се справи и само на теб можем да разчитаме.
— Но, мамо, Глупи щеше да те послуша. Винаги те е слушал. Защо господин Драйзър го е завел в центъра? Нали знае, че Глупи живее тук? Глупи може да се е уплашил от центъра. Горкото животинче! Много е боязлив, не би му харесало…
— Животинче ли?! Никой не го е водил в центъра.
— Но нали ти го каза?
— Нищо такова не съм казвала. Ако спреш за малко ла говориш, ще чуеш какво е положението!
Госпожа Донахю изненадала Глупи, когато той бил изял само три-четири розови храста. Много храбро и малко глупаво тя се втурнала към него с метла в ръка, взела да крещи и се опитала да го цапардоса по главата. Не я сполетяла съдбата на мастифа, макар че Глупи можел да я глътне цяла-целеничка. Спряло го чувството за приличие, защото притежавал такова чувство поне колкото домашна котка — знаел, че хората не са храна, че почти без изключение хората се държат приятелски.
Но се обидил. Нацупил се и тромаво си тръгнал.
Следващото сведение за поведението му постъпило след половин час от място, отдалечено на две мили. Стюартови живееха в предградие на Уествил, между тях и същинския град се простираше незастроена площ. Тъкмо в този пояс господин Ито имаше малка ферма, където собственоръчно отглеждаше зеленчуци за трапезата на гастрономите. Господин Ито явно не е знаел каква е тази твар, която изкоренява зелките му и ги поглъща. Глупи живеел в този район толкова отдавна, че това не било тайна за никого, но господин Ито не се бъркал в чужди работи и дотогава не бил виждал Глупи.